Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Настана нощ.

Измина още един час. Гората стана черна и тайнствена и нераздвижвана от никакъв ветрец, мълчеше, сякаш се съсредоточаваше и обмисляше какво да прави с това бедно, объркано същество. В тая й мъртвота и тишина обаче нямаше нищо хубаво, напротив — това беше безчувствие и вдървеност.

Баша вървеше неспирно, като поемаше все по-бързо въздух със засъхналата си уста, падаше все по-често и поради тъмнината, и поради липса на сили.

Главата си държеше вдигната нагоре, но вече не гледаше към ръководната Голяма мечка, защото съвсем беше загубила чувството за посока. Вървеше, за да върви. Вървеше, защото към нея започнаха да долитат много светли и приятни предсмъртни видения.

Ето например четирите страни на гората почват бързо да се приближават, да се съединяват в четири стени и да образуват хрептьовската дневна стая. Баша се намира в нея и ясно вижда всичко. В камината гори буен огън, а по пейките седят както обикновено офицерите; пан Заглоба се закача с пан Снитко; пан Мотовидло седи мълчаливо и гледа пламъците, а когато нещо запищи в тях, казва с провлечения си глас: „Ей, душо от чистилището, какво ти трябва?“ Пан Мушалски, пан Громика и Михал играят със зарчета. Баша се приближава до него и казва: „Михалко, ще седна на пейката и ще се притисна малко до тебе, защото се чувствам някак особено.“ Михал веднага я прегръща: „Какво ти е, котенцето ми? Дали пък?…“ И се навежда към ухото й и шепне нещо, а тя отговаря: „Ох, колко особено се чувствам!“ Колко светла и спокойна е гостната, колко любим е Михал — само на Баша й е някак толкова особено, че чак почва да се плаши…

Баша се чувства толкова особено, че треската й изведнъж минава, защото вече я е овладяла предсмъртна немощ. Виденията изчезват. Съзнанието се връща, а с него и паметта.

„Бягам от Азия — казва си Баша, — намирам се в гората, нощем, не мога да стигна до Хрептьов и умирам.“

След силния трескав огън сега бързо я пронизва студ и прониква през тялото чак до костите. Краката й се огъват и най-сетне тя коленичи в снега пред едно дърво.

Сега дори най-малко облаче не затъмнява съзнанието й. Страшно й е жал за живота, но разбира отлично, че умира и в желанието си да предаде душата си на Бога заговорва с прекъсван глас:

— В името на Отца и Сина…

Изведнъж по-нататъшната й молитва прекъсват някакви странни гласове, остри, пронизителни и скърцащи, те се носят неприятно и високо в нощната тишина.

Баша отваря уста. Въпросът: „Какво е това?“ замира на устните й. След миг долепя разтреперани пръсти до лицето си, сякаш искаше да се събуди, сякаш не искаше да повярва, и от устата й внезапно се изтръгва вик:

— Господи Иисусе! Господи Иисусе! Това са геранила на кладенци, това е Хрептьов! Господи Иисусе!

После това преди миг надникнало из гроба същество скача и задъхано, разтреперано, с пълни със сълзи очи, с развълнувана гръд тича през гората, пада, отново става и повтаря:

— Там поят конете! Това е Хрептьов! Това са нашите геранила!… Поне до портата! Поне до портата!… О, Иисусе!… Хрептьов, Хрептьов!…

Гората започва да оредява, открива се снежно поле и възвишение, от което двайсетина чифта светнали очи гледат към затичалата се Баша.

Но това не са вълчи очи… Ах, това са хрептьовските прозорци, които мигат с чудна, ярка и спасителна светлина — там, на възвишението, е фортът, източната му страна, обърната към гората.

Оставаше още около един хвърлей място, но Баша вече не съзнаваше кога го премина. Войниците при портата откъм селото не я познаха в тъмнината, но я пуснаха, защото сметнаха, че това е слуга, изпратен за нещо, и сега се връща при командира; а тя с последни сили се втурна вътре, пребяга през плаца покрай кладенците, при които върнали се преди малко от обиколка драгуни пояха конете за през нощта — и се изправи пред вратата на главната сграда.

Малкият рицар и пан Заглоба тъкмо в тоя момент седяха, обкрачили една пейка пред огъня, пиеха крупник 218 218 Греяна водка с мед и подправки. — Бел.прев. и разговаряха за Баша, като смятаха, че тя се разполага сега някъде там в Рашков. Двамата бяха без настроение, защото им беше много тъжно за нея, и двамата всеки ден се препираха за датата на нейното завръщане.

— Не дай Боже да се затопли внезапно времето, да завалят дъждове и да почне да се топи, тогава Бог знае кога ще се върнат — казваше мрачно пан Заглоба.

— Зимата още ще се задържи — отговори малкият рицар, — а след някакви си осем или десет дни ще започна час по час да поглеждам към Могильов.