Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Какво й оставаше? Оплакване и сълзи! А все пак тя беше намерила у себе си толкова енергия, толкова смелост, толкова издръжливост, колкото би могло да намери такова бедно, слабо творение. Но ето че конят й се удави, изчезна последната надежда за спасение — едничкото живо същество, което беше при нея. Без тоя кон тя не само се чувстваше безсилна пред тия незнайни простори, които я деляха от Хрептьов, пред горите, долищата и степите, не само беззащитна срещу преследванията на хора и животни, но много по-самотна, много по-изоставена.

Баша рида, докато си изплака очите. После я налегнаха изтощение, умора и чувство за безпомощност, толкова силни, че почти приличаха на спокойствие. Тогава тя въздъхна един-два пъти дълбоко и си каза:

„Нищо не мога да направя срещу волята Божия… тук ще умра…“

И притвори очи, толкова светли и весели по-рано, а днес съвсем хлътнали и със сини кръгове.

Но, от друга страна, макар с всеки изтекъл миг тялото й да ставаше все по-отпуснато, мисълта пърхаше в главата й като уплашена птица, а същото беше и със сърцето й. Ако никой не я обичаше на тоя свят, нямаше да й бъде жал да умира, но нея всички я обичаха толкова много!

И тя си представяше какво ще стане, когато се узнае за измяната на Азия и за нейното бягство, как ще я търсят, как най-после ще я намерят синя, замръзнала, заспала вечен сън под тоя храст край реката. И изведнъж извика с глас:

— Ах, колко отчаян ще бъде Михалко! Ах! Ах!

После започна да му се извинява, че не е виновна.

„Аз, Михалко — казваше тя, като го прегръщаше мислено за шията, — направих всичко, което беше по силите ми, но жалко, скъпи мой, Господ-Бог не пожела…“

И изведнъж я овладя толкова сърдечна обич към любимия човек, такова желание поне да умре близо до тая скъпа глава, че събра силите си, стана от брега и тръгна.

Отначало й беше безкрайно трудно. Краката й бяха отвикнали да вървят през време на дългата езда, струваше й се, като че ли върви с чужди нозе. Добре, че не й беше студено, беше й дори доста топло, защото треската не я оставяше нито за миг.

Навлезе в гората и вървеше упорито напред, като гледаше слънцето да бъде от лявата й страна. И то наистина вече премина на молдавската страна, понеже беше втората половина от деня, може би четири часът. Баша сега обръщаше по-малко внимание на това да не се приближава до Днестър, защото все й се струваше, че вече е отминала Могильов.

„Да знаех това със сигурност, да знаех! — повтаряше тя и вдигаше към небето посинялото си и едновременно пламнало личице. Да имаше как някое животно или някое дърво да проговори и да каже: «До Хрептьов остава миля, две» — може би ще стигна…“

Но дърветата мълчаха, нещо повече — изглеждаха й недружелюбни и заграждаха пътя с корените си. Баша всеки миг се препъваше о леко посипаните със сняг възли и разклонения на тия корени. След някое време й стана непоносимо тежко, тогава тя свали от раменете си топлия кожух и остана по салтамарка. Така й олекна, тя продължи пътя си и вървеше още по-бързо, като ту се препъваше, ту падаше понякога в по-дълбок сняг. Ботушките й от тънък сахтиян, подплатени с вълнеста кожа, без твърди подметки, отлични за шейна или конна езда, не пазеха достатъчно краката й от ударите в камъни и щръкнали корени, а освен това многократно мокрени при преминаванията през реките и непрекъснато влажни от топлината на пламналите й сега от треската крака можеха да се скъсат бързо в гората.

„Ще стигна боса или до Хрептьов, или до смъртта“ — мислеше Баша.

И жална усмивка осветяваше личицето й, защото все пак я радваше това, че върви толкова издръжливо и че ако умре по пътя, Михал няма да може за нищо, съвсем за нищо да укори нейната памет.

А понеже сега непрекъснато разговаряше с мъжа си, веднага каза:

„Ох, Михалко, друга и толкова не би могла да стори, например Евка…“

През това бягство тя много пъти мислеше за Евка, неведнъж се моли за нея, защото й беше ясно, че щом Азия не е обичал тая девойка, нейната съдба и съдбата на всички други пленници, останали в Рашков, ще бъде страшна.

„Те са по-зле от мене“ — повтаряше си тя постоянно и при тая мисъл придобиваше нови сили.

Но сега, когато изтече един час, втори, трети, тия сили намаляваха с всяка крачка. Слънцето бавно се търколи отвъд Днестър, обля небето с червено сияние и угасна. Снегът придоби виолетов оцвет. После златистата и пурпурна бездна на сиянието започна да тъмнее и да се стеснява все повече: от разляно до половината море небето се превърна в езеро, от езеро — в река, от река — в поток, накрай заблестя като светла нишка, опъната на запад — и отстъпи мястото си на мрака.