Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

И те си отдъхнаха също така дълбоко. После се скупчиха в тесен кръг около пан Заглоба и започнаха да питат:

— За Бога! Какво се е случило? Какво е станало? Как е могла да избяга пеш?

— Отначало не е бягала пеш — отговори пан Заглоба шепнешком, — а с два коня, защото съборила от седлото и това куче, дано го чума умори.

— На ушите си не мога да повярвам!

— Ударила го с дръжката на пистолета между очите, а понеже били останали назад, никой не видял и никой не я гонил. Единия кон го изяли вълците, другия се удавил под леда. О, Христе милостиви! Вървяла клетата сама през горите, без да яде и да пие!…

Сега пан Заглоба зарева отново и прекъсна за някое време разказа си, а офицерите насядаха по пейките и също така се разреваха и от възхищение, и от ужас, и от жал за обичаната от всички жена.

— След като стигнала при Хрептьов — продължи пан Заглоба след малко, — тя вече не могла да познае мястото и мислела, че ще мре; едва като чула скриптенето на кладенец, разбрала, че е вече близо, и се довлякла с последни сили…

— Бог я е пазил при тия опасности — каза пан Мотовидло, като бършеше мокрите си мустаци, — ще я опази и по-нататък.

— Така ще бъде! Право го рече, ваша милост! — прошепнаха няколко гласа.

Ненадейно от плаца отново долетя по-силна глъчка, пан Заглоба пак скочи разярен и изтича пред вратата.

Там стояха глава до глава; щом видяха пан Заглоба и двама други офицери, войниците се отдръпнаха в полукръг.

— Тихо, песоглавци — започна пан Заглоба, — защото ще заповядам…

Но от полукръга излезе Зидор Люшня, драгунски вахмистър, чист мазур, любим войник на пан Володиовски, пристъпи няколко крачки, изпъна се като струна и каза с решителен глас:

— Ами, ваша милост, тя другояче не може да бъде: щом тоя кучи син е поискал да озлочести нашата пани, ние искаме да тръгнем срещу него и да отмъстим. Каквото казвам аз, това молят всички. А ако пан полковникът не може да тръгне, ние ще тръгнем и с друг командир и ще отидем дори в самия Крим, стига да хванем оня и да му платим заради нашата пани!…

Упорита, студена селяшка заплаха звучеше в гласа на вахмистъра; а другите драгуни и редниците от шляхтичките хоронгви започнаха да скърцат със зъби, да удрят тихо сабите, да сумтят и мърморят. Това глухо мърморене, подобно на ръмжене на мечка в нощния мрак, криеше в себе си направо нещо страшно.

Вахмистърът стоеше изпънат и чакаше отговор, зад него чакаха цели редици и в тях се забелязваше упоритост и толкова силна ярост, че пред нея изчезваше дори обикновената войнишка дисциплина.

Някое време цареше мълчание. Внезапно от по-задните редици се обади някакъв глас:

— Кръвта на оня е най-доброто лекарство за „пани“!

Гневът на пан Заглоба изчезна, защото тая привързаност на войниците към Баша го разчувства, а освен това при споменаването за лекарство в главата му се роди друго намерение, а именно да докарат лекар за Баша. В първия момент никой в пустинния Хрептьов не беше помислил за това, но в Каменец живееха няколко лекари, а между тях един грък, славен човек, богат, собственик на няколко къщи и толкова учен, че едва ли не го смятаха всички за магьосник. Не се знаеше само дали ще дойде в тая пустиня, колкото и да му се плати, понеже беше богат човек и дори магнатите го титулуваха „ваша милост пане“.

Пан Заглоба се замисли малко, после каза:

— Това архикуче няма да се отърве от справедливо отмъщение; аз ви обещавам това, а той сигурно би предпочел негово величество кралят да се закълне, че ще му отмъсти вместо Заглоба. Не е известно само дали е още жив, защото пани, когато се изтръгвала от ръцете му, го ударила с дръжката на пистолета право в мозъка. Сега обаче не е време да мислим за това, а преди всичко трябва да спасим пани.

— Ние сме готови да дадем дори собствения си живот за това! — отвърна Люшня.

А навалицата отново заръмжа в потвърждение думите на вахмистъра.

— Слушай, Люшня — каза Заглоба. — В Каменец живее лекарят Родопул. Ще отидеш при него; ще му кажеш, че пан подолският генерал си е навехнал крака край града и чака помощ от него. А щом той излезе извън стените, ще го хванеш за косата, ще го метнеш на коня или ще го натъпчеш в чувал и ще го докараш на един дъх в Хрептьов. Ще наредя да бъдат разпратени коне на всеки няколко хвърлея и ще летите в кариер. Гледай само да го докараш жив, защото умрял, не ни трябва.

Тих шум на задоволство се чу от всички страни, а Люшня размърда наежените си мустаци и каза:

— Аз ще го хвана и няма да го изпусна чак до Хрептьов!