Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Най-сетне мракът почна малко по малко да се разредява. Стъблата, клоните и клонките ставаха все по-видими. В гората зацари пълна тишина — разсъмваше се.

След някое време Баша вече можеше да различава цвета на конските косми. Накрай на изток, между клоните на дърветата, се появи светлиста ивица — настъпваше ден, и то ведър ден.

Тогава Баша усети безкрайна умора. Устата й се разтваряше в провлечени прозевки, а очите се залепваха; скоро тя заспа дълбоко, но за малко, защото я събуди една клонка, която бе блъснала с главата си. Добре, че конете вървяха извънредно бавно, като скубеха по пътя мъх, та ударът беше толкова лек, че не й стори нищо лошо. Слънцето вече изгря и неговите прекрасни бледи лъчи се провираха през безлистните клони. При тая гледка надежда обзе сърцето на Баша; тя беше оставила вече толкова степ, толкова хълмове, долища и цяла нощ път между себе си и преследвачите…

„Дано само не ме хванат тия от Ямпол или Могильов, а ония няма да ме настигнат“ — каза си тя.

Баша разчиташе и на това, че в началото на бягството пътуваше по скалиста почва и копитата не можеха да оставят следи.

Но скоро отново я обзе съмнение.

„Липковците ще забележат следи и по скалите, и по камъните, а ще ме преследват упорито, освен ако им изкапят конете от умора.“

Последното предположение беше най-вероятно. Достатъчно беше за Баша да погледне своите коне. Страните и на турския, и на арабския бяха хлътнали, главите оклюмнали, погледът угаснал. При вървежа си те току свеждаха глави към земята, за да отскубват по малко мъх, или в движение късаха жълтите листа, които вехнеха тук-таме по ниските дъбови храсти. А навярно ги измъчваше и трескав огън, защото при всички преминавания през реки пиеха лакомо.

Въпреки това, щом се намери на голо поле между две гори, Баша отново подкара в галоп изтощените жребци и така препускаше чак до другата гора.

След като премина и нея, попадна на втора поляна, още по-обширна и хълмиста. Зад хълмовете на около четвърт миля се виждаше дим, който се издигаше право като бор към небето. Това беше първото населено място, на което попадна Баша, защото, общо взето, тоя край, с изключение на самото крайречие, беше или по-скоро бе превърнат в пустиня не само поради татарските нападения, но и поради постоянните полско-казашки войни. След последния поход на пан Чарнецки, жертва на който беше станала Буша, градчетата се превърнаха в бедни паланки, селата обраснаха с млада гора. А пък след пан Чернецки имаше още толкова походи, толкова битки, толкова кланета чак до последно време, когато великият Собески изтръгна тия места от неприятеля. Животът в тях отново започваше бавно да избуява, но този път, по който Баша пътуваше, беше особено пуст; край него се криеха само разбойници, но и те вече бяха почти напълно унищожени от гарнизоните в Рашков, Ямпол, Могильов и Хрептьов.

Като видя тоя дим, първата мисъл на Баша беше да тръгне към него, да намери хутора или колибата, или най-сетне едно просто огнище, да се огрее край него и да се нахрани. Но скоро тя си спомни, че по тия места е по-добре да срещнеш глутница вълци, а не хора; тук хората бяха по-диви и по-жестоки от зверовете. Напротив, трябваше да подкара конете и да подмине колкото може по-бързо това човешко скривалище в гората, защото в него можеше да чака само смъртта.

На самия край на отсрещната гора Баша забеляза една малка копа сено и без да обръща внимание на нищо, се спря при нея, за да нахрани конете. Те ядяха лакомо, като мушкаха главите си до ушите в копата и издърпваха доста големи хватки сено. Лошото беше обаче, че много им пречеха мундщуците; но Баша не искаше да ги освободи от юздите, като разсъждаваше правилно:

„Там, където се виждаше пушекът, трябва да има някакъв хутор, а понеже тук се издига копа сено, значи в хутора има коне, с които биха могли да ме преследват — ето защо трябва да съм готова.“

Все пак тя прекара при копата около един час, така че конете се понахраниха доста добре, а и тя си похапна от семето. Когато тръгна по-нататък на път и премина няколко хвърлея, внезапно пред себе си видя двама души с наръчи вършина на гръб.

Единият не беше стар човек, но и вече не в първа младост, с лице, проорано от сипаница и с полегати очи, грозен, страшен, с жесток животински израз на лицето; другият, млад момък, беше умопобъркан. Това можеше да се познае от пръв поглед по глуповатата му усмивка и замаяния поглед.

Щом видяха ездача и конете, двамата захвърлиха вършината на земята и, изглежда, че се много уплашиха. Но срещата беше толкова неочаквана и те се намираха толкова близо, че не можеха да бягат.