Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Малкият рицар също имаше свои сведения, еднакво сигурни, дори още по-сигурни, защото идеха от Хотим, че войната е неизбежна. Дори той ги беше изпратил неотдавна на хетмана. Все пак писмото на Бялогловски му направи силно впечатление, понеже идваше от крайния предел и тъкмо защото потвърждаваше неговите сведения. Не от войната обаче се страхуваше малкият рицар, а мислеше за Баша.

— Заповедта на хетмана да се събират частите може да дойде всеки ден — казваше той на пан Заглоба, — а службата си е служба и аз ще трябва да тръгвам веднага, но Башка още е на легло и времето лошо.

— И десет заповеди да дойдат — отговори пан Заглоба, — Башка стои над всичко. Ще седим тук, докато оздравее напълно. Пък и войната няма да започне не само преди края на зимата, но и преди да завърши топенето на снеговете — нали и те ще трябва да докарват тежки оръдия срещу Каменец.

— Във ваша милост винаги се крие старият доброволец — отвърна нетърпеливо малкият рицар, — ти, ваша милост, мислиш, че може да се пренебрегне заповедта заради личните работи.

— Е! Щом заповедта ти е по-мила от Баша, слагай я на каруцата и тръгвай. Зная, заради заповедта ти си готов дори с вила да я вдигаш, ако се види, че не може сама да се качи на бричката. Да ви вземат дяволите с тая ваша дисциплина! Някога човек правеше каквото можеше, а което не можеше, не го и правеше. Милостив си с устата, ама нека само да викнат: „Хайде, срещу турчина!“ — като костилка ще изплюеш тая милостивост и ще поведеш тая клетница на въжена примка край коня си!

— Аз ли нямам милост към Баша! Не те ли е страх от Бога да говориш така, ваша милост! — възкликна малкият рицар.

Пан Заглоба сумтя гневно някое време и едва когато видя тъжното лице на Володиовски, заговори му следното:

— Михале! Ти знаеш, че каквото говоря, казвам го от истинско бащинско чувство към Башка. Иначе нима бих седял още тук под турската секира, вместо да почивам на безопасно място, за което никой не би могъл да ме укори при моите години. А кой те сватоса с Башка? Ако излезе, че не съм аз, тогава ми заповядай да изпия каца вода, без да долееш нищо към нея за вкус.

— С живота си не бих могъл да се отплатя на ваша милост за това! — отговори малкият рицар.

И двамата се прегърнаха и веднага след това помежду им зацари пълен сговор.

— Аз намислих — каза малкият рицар, — щом дойде войната, ти, ваша милост, да вземеш Башка и да заминеш с нея при Скшетуски, в Луковската земя. Дотам чамбулите няма да стигнат.

— Ще направя това за тебе, макар че ми се ще да се срещна с турчина, защото за мене няма по-долен от тоя свински народ, който не пие вино!

— От едно само се страхувам: че Башка ще се запъне да дойде в Каменец, за да бъде при мене. Тръпки ме полазват, когато помисля за това, а като бял ден е ясно, че ще настоява.

— Ти пък няма да позволиш. Малко ли злини вече възникнаха от това, че й разрешаваш всичко и й позволи това пътуване до Рашков, макар че аз веднага се обявих против него!

— А, това не е вярно! Ти, ваша милост, каза, че не искаш да даваш съвет.

— Щом аз казвам, че не искам да давам съвет, това е повече от разубеждаване.

— Башка би трябвало да има това като обеца на ухото, но нали знаем каква е тя! Щом види меч над главата ми, ще се запъне!

— Ти пък няма да позволиш, повтарям! За Бога! Какъв мекушав мъж си ти!

— Признавам, че щом тя пъхне длани в очите си и започне да плаче или нека само да се престори, че плаче — сърцето ми става като масло в тиган. Дума да не става, тя трябва да ме е омагьосала. Колкото за изпращането, ще я изпратя, защото нейната безопасност ми е по-скъпа от собствения живот, но като си помисля, че ще трябва с това да я огорча, кълна се в Бога — дъхът ми спира от мъка!

— Михале, бъди с ума си, не позволявай да те води за носа!

— О, не позволявай! А кой, ако не ваша милост, казваше, че съм нямал никаква милост към нея?

— Какво? — каза Заглоба.

— На тебе, ваша милост, уж не ти липсва остроумие, но сега сам се чешеш зад ухото!

— Защото обмислям как най-добре да я убедим.

— Ами ако още от самото начало пъхне длани в очите си?

— Ще ги пъхне, това е ясно! — каза пан Заглоба с видим страх.

И така двамата се безпокояха, защото, да си кажем правото, Баша ги беше напълно покорила. През боледуването й я бяха съвсем разгалили и така я обичаха, та необходимостта да не задоволят нейната воля и желание ги изпълваше със страх. И единият, и другият знаеше добре, че Баша няма да се противопостави и ще се покори на решението, но дори пан Заглоба, да не говорим за Володиовски, би предпочел да атакува сам цял полк еничари, отколкото да я види, като пъхва длани в очите си.