Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Затова след малко Кетлинг обърна друг лист.

— Не ви казах още — рече той, — че по пътя се отбихме у семейство Скшетуски, които цели две седмици не искаха да ни пуснат и ни приеха така, че и в рая не би могло да ни бъде по-добре.

— За Бога, как са Скшетуски? — извика пан Заглоба. — Значи и него намерихте у дома?

— Намерихме го, защото си беше дошъл за малко от пан хетмана с тримата си по-големи синове, които служат във войската.

— Не съм виждал Скшетуски от нашата сватба — каза малкият рицар. — Той беше с хоронгвата си тук, в Дивите поля, синовете му също заедно с него, но не се случи да се срещнем.

— Всички там страшно тъгуват за ваша милост! — каза Кетлинг, като се обърна към пан Заглоба.

— О, и аз за тях! — отвърна старият шляхтич. — Но то си е така: седя тук, мъчно ми е без тях; ще отида там, ще ми е мъчно без тая невестулка… Такъв е то човешкият живот, ако не вее вятърът в едното ухо, духа в другото… А най-зле е за сиротния човек, защото, ако аз имах нещо свое, нямаше да обичам чуждото.

— И собствените ти деца не биха те обичали повече от нас, ваша милост — отговори Баша.

Като чу това, пан Заглоба се силно зарадва, забрави тъжните си мисли, веднага изпадна във весело настроение, посумтя малко и отговори:

— Ех! Глупав бях аз тогава у Кетлинг, дето ви сватосах и Кшишка, и Башка, а не помислих за себе си! Още не беше късно…

При тия думи той се обърна към жените:

— Признайте си, че и двете бяхте влюбени в мене и че всяка би предпочела да се ожени за мене, а не за Михал или Кетлинг.

— Разбира се! — извика Баша.

— Елена Скшетуска също би ме предпочела на времето си. Но няма как! Станалото — станало!… Това се казва солидна жена, не някаква си скитница, дето избива зъбите на татарите! А здрава ли е тя?

— Здрава, само че е поугрижена, защото двамата им средни синове избягали от училището в Луков и постъпили във войската — отговори Кетлинг; — самият Скшетуски се радва, че тия хлапаци имат такъв младежки жар, но майката като всяка майка!

— Колко деца имат те? — попита Башка с въздишка.

— Момчетата са дванайсет, а сега започна прекрасният пол — отговори Кетлинг.

На това пан Заглоба каза:

— Ха! Особена Божия благословия има над тоя дом! Всичко това съм го отгледал на собствения си скут като пеликан… Ще трябва да издърпам ушите на средните, защото, щом са искали да бягат, трябваше да избягат тук, при Михал… Я чакайте; трябва да са офейкали Михалко и Яшек. Те бяха там цял мравуняк, та дори баща им бъркаше имената. А врани няма да видиш на половин миля наоколо, защото всичките ги изпозастреляха с ловните си пушки, негодниците му такива. О-хо! Втора такава жена със свещ да я търсиш. Щом се случеше да й каже: „Еленка! Хлапетата порастват, трябва ми нова радост!“ — тя уж ще изфучи срещу мене, но на срока е готово, сякаш някой го е поръчал! Представете си: стигна се дотам, че когато някоя женица от околността не можеше да дочака консолация 221 221 Утеха, прен. деца, потомство (лат.). — Бел.прев. , вземаше назаем дрехи от Еленка — и помагаше, кълна се в Бога!…

Всички много се учудиха и настъпи кратко мълчание, след което внезапно се чу гласът на малкия рицар:

— Башка, чуваш ли?

— Михал, ще мируваш ли ти?! — отговори Баша.

Но Михал не искаше да мирува, защото разни хитри мисли му дойдоха в главата, особено като си каза, че заедно с тая работа може да уреди и другата, също така важна — затова започна да говори уж така, без да иска, като за най-обикновени неща:

— Гледай ти, струва си човек да посети семейство Скшетуски! Ех, той няма да бъде там, защото ще отиде при хетмана, но тя има ум в главата си и не е свикнала да се излага на крайна опасност, та ще си остане у дома.

После се обърна към Кшиша:

— Наближава пролет и времето ще бъде прекрасно. Сега е още рано за Башка, но малко по-късно, ако е рекъл Господ, може би аз няма да се противопоставям, понеже това е приятелско задължение. Пан Заглоба ще ви отведе там двете, а наесен, когато тук се поуспокои, и аз бих дошъл подир вас…

— Това е великолепна мисъл! — възкликна пан Заглоба. — Аз и без това трябва да пътувам, защото вече им се отплатих с неблагодарност. Забравих, че те съществуват на тоя свят! Чак ме е срам!

— Какво ще кажеш на това, ваша милост пани? — попита Володиовски, като гледаше Кшиша втренчено в очите.

Но тя най-неочаквано отговори с присъщото си спокойствие:

— Много бих искала, но това е невъзможно, защото аз ще остана при мъжа си в Каменец и по никакъв начин няма да се отделя от него.