Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Да ти помага Бог, господарю! — отговори Халим.

И почна да бие поклони, а Тухайбейович се наведе над него и повтори още няколко пъти:

— Разпращай вестители, разпращай вестители, защото остава само един месец.

После отпрати Халим и като остана сам, започна да се моли, понеже гърдите му бяха препълнени с щастие и благодарност към Бога.

А като се молеше, той поглеждаше неволно през прозореца към своите липковци, които тъкмо сега извеждаха конете да ги напоят при кладенците. Мегданът почерня от тая тълпа. Липковците пееха тихо монотонните си песни и захванаха да теглят скърцащите геранила и да изливат водата в коритата. Пара излизаше като две струи от ноздрите на всеки кон и закриваше картината.

Внезапно от главната сграда излезе пан Володиовски, облечен с кожух и с ботуши от телешка кожа, и като се приближи до липковците, започна да им говори нещо. Те го слушаха изправени и свалили шапки от главите си, противно на източния обичай. Като го видя, Азия престана да се моли и измърмори:

— Сокол си ти, но няма да долетиш там, където ще долетя аз, и ще останеш в Хрептьов всред скръб и мъка!

Пан Володиовски се разговори с войниците и се върна вкъщи, а на мегдана отново се разнесоха песните на липковците, пръхтенето на конете и жалното и пронизително скриптене на геранилата.

Както Баша предвиждаше, когато малкият рицар узна намерението й, отначало подвикна, че никога няма да се съгласи с него, защото той лично не може да тръгне, а сама няма да я пусне; но тогава от всички страни започнаха молби и настоявания, които скоро щяха да разколебаят решението му.

Башка наистина настояваше по-малко, отколкото той очакваше, защото на нея й се искаше да пътува с мъжа си, а без него това пътуване губеше за нея част от привлекателността си, но Евка коленичеше пред него, целуваше го по ръцете и го заклеваше в името на чувствата му към Баша да й позволи.

— Никой друг не ще посмее да пристъпи към баща ми — казваше тя — и да му съобщи такова нещо: нито аз, нито Азия, нито дори брат ми; само пани Баша може да стори това, защото той няма да й откаже нищо!

На това Володиовски отговори:

— Не е работа на Баша да се занимава със сватосване! Освен това вие ще трябва да се връщате през тук, нека стори това при завръщането ви.

Евка отговори с плач, че един Бог знае какво може да стане до завръщането и е дори сигурна, че ще умре от мъка; но за такова сираче, към което никой няма милост, така ще бъде най-добре.

Малкият рицар имаше безкрайно чувствително сърце, та започна да мърда мустачки и да се разхожда из стаята. На него никак не му се искаше дори за един ден да се разделя със своята Башка, та какво оставаше чак за няколко седмици.

Но, изглежда, че молбите го силно развълнуваха, и няколко дни след тия атаки той се обади една вечер:

— Аз не бих казал нищо, ако можехме да пътуваме заедно! Но това е невъзможно, защото службата ме задържа!

Баша скочи при него, долепи розовите си устни до бузата му и започна да повтаря:

— Тръгвай, Михалко, тръгвай, тръгвай!

— В никакъв случай — отговори Володиовски решително. И отново изтекоха няколко дни. През това време малкият рицар се съветваше с пан Заглоба какво да направи. Но старецът отказа да даде съвет.

— Ако не съществуват други пречки освен твоето чувство — каза той, — тогава какво ще му приказвам аз? Сам реши. Тук ще ти бъде пусто без хайдучето ми. Ако не бяха напредналата ми възраст и трудният път, сам бих тръгнал, защото без нея ще ми е мъчно.

— Виждаш ли, ваша милост! Пречки наистина няма: времето е малко студено и това е всичко; иначе е спокойно и навсякъде по пътя има гарнизони — само че без нея ще ми е мъчно.

— Затова именно ти казвам: реши сам!

След тоя разговор пан Михал отново започна да се колебае и да обсъжда работата. Беше му жал за Евка. Питаше се и дали е прилично да изпраща девойката сама с Азия на толкова далечен път и още повече дали е редно да не се помогне на добри хора, щом това може да стане толкова лесно. Та към какво се свеждаше всичко? Баша да замине за две или три седмици. Пък дори въпросът да беше само да се угоди на Баша да може да види Могильов, Ямпол и Рашков, защо да не й угоди? Азия така или иначе трябва да тръгне с хоронгвата си за Рашков, следователно охраната ще бъде съвсем сигурна и дори излишна, след като разбойниците са унищожени, а през зимата ордата мирува.

И така малкият рицар се колебаеше все повече, а жените, щом забелязаха това, подновиха настояванията си: едната представяше работата като добро дело и свой дълг, другата плачеше и ридаеше. Най-сетне пред командира се поклони и Тухайбейович. Той казваше, че знае, че не е достоен за такова благоволение, но все пак е проявил толкова вярност и привързаност към семейството Володиовски, та се осмелява да моли за това благоволение. Той има голям дълг на благодарност към двамата, защото не са позволили да бъде унижаван и тогава, когато още не се знаеше, че е син на Тухай бей. Никога няма да забрави, че пани командиршата е превързвала раните му и е била за него не само милостива господарка, но и като майка. Доказателство за своята благодарност той вече е дал при битката с Азба бей, ето защо и в бъдеще, не дай, Боже, да дотрябва, с радост ще сложи главата си за своята господарка и ще пролее последната си капка кръв за нея.