Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Тежко е за човека да живее на такова усамотено място… Блазе на командира! Блазе на Азия!

Огънят в камините пращеше весело, а по плетищата запяха петли. Постепенно настъпваше денят; доста студен, но слънчев. Покритите с дебел сняг покриви на бараките и на войнишките квартири станаха светлорозови.

От плаца се чуваше пръхтене на коне и скриптене от стъпките на войниците от шляхтичките хоронгви, както и от драгунските, които бяха наизлезли от бараките и кръчмите, за да изпратят Баша и липковците.

Най-после Володиовски каза:

— Време е!

Щом чу това, Башка скочи от мястото и падна в прегръдките на мъжа си. Той притисна устата си до нейната уста, после я прегърна с всички сили до гърдите си, целуваше очите й, челото и отново устата. Дълъг беше тоя момент, защото двамата се обичаха безкрайно много.

След малкия рицар дойде ред на пан Заглоба, после другите офицери пристъпваха да целуват ръка на Баша, а тя непрекъснато повтаряше със звучното си като сребро детско гласче:

— Останете със здраве, ваша милост панове! Останете със здраве!

И двете с Евка отидоха да облекат кожухчетата без ръкави, а върху тях шубите с качулки, та съвсем изчезнаха в тия дрехи. Отвориха им широко вратата, през която нахлу мразовита пара — и всички събрани се намериха на плаца.

Навън ставаше все по-светло от снега и зората. Обилен скреж бе покрил козината на липковските коне и кожусите на войниците, така че цялата хоронгва изглеждаше като облечена в бяло и възседнала бели коне.

Башка и Евка седнаха в постланата с кожи шейна. Драгуните и войниците от рицарските хоронгви нададоха възгласи с пожелания за добър път.

При тия възгласи многобройните ята от врани и гарвани, които лютата зима беше докарала близо до човешките сгради, хвръкнаха от покривите и със силно грачене започнаха да се вият в розовия въздух.

Малкият рицар се наведе над шейната и мушна лице в качулката, която покриваше главата на жена му.

Дълъг беше тоя момент — най-сетне той се откъсна от Баша и като изправи кръстен знак с ръка, извика:

— С Бога напред!

Тогава Азия се вдигна на стремена. Дивото му лице сияеше от радост и от зората. Той замахна с боздугана, та наметалото му се повдигна като криле на хищна птица, и викна с пронизителен глас:

— Тръгва-а-а-ай!

Копитата заскриптяха в снега. Обилна пара излезе от конските ноздри. Първите редици от липковци тръгнаха бавно; след тях втори, трети, четвърти — зад тях шейни, зад тях нови редици — и целият отряд почна да се отдалечава по наклонения плац към портите.

Малкият рицар ги благославяше със светия кръст; най-сетне, когато шейната вече мина портата, той сви ръце при устата си и извика:

— Добър път, Башка!

Но му отговориха само гласовете на пищялки и силното грачене на черните птици.

Отряд от двайсетина конни черемисовци вървеше една миля напред, за да проверява пътя и да предупреждава комендантите за преминаването на пани Володиовска, та навсякъде да има готови квартири. След този отряд се движеше главната сила от липковци, подир нея шейната с Баша и Ева, втора с женската прислуга и отново по-малък отряд, с който шествието завършваше. Поради снежните преспи пътят беше доста тежък. Боровите гори запазват листата си през зимата, та пропускат по-малко сняг на земята, но дебрите край брега на Днестър, в по-голямата си част от дъб и други широколистни дървета, оголени сега от естествения си покрив, бяха затрупани до средата на стъблата си. Снегът беше запълнил и всички по-тесни долища; на места той се издигаше подобно на морски вълни, чиито струпани един над друг гребени висяха така, като че ли след миг ще рухнат и ще се слеят с общата бяла повърхност. При преминаването на трудните долове и по наклоните липковците придържаха шейните с въжа; само по високите равнини, където ветровете бяха изгладили снежната кора, се пътуваше бързо по следите на кервана, който беше заминал по-рано от Хрептьов с Навираг и двамата учени анардрати.

Пътят беше тежък, но не толкова, колкото биваше понякога в тия гористи места, пълни с трапища, реки, потоци и долове, затова се радваха, че преди да настъпи дълбока нощ, ще успеят да стигнат до стръмната долина, на дъното на която се намираше Могильов. Освен това изглеждаше, че времето ще се задържи хубаво. След румената зора изгря слънцето и веднага в лъчите му заблестяха доловете, равнините и горите. Клоните на дърветата изглеждаха облепени с искри; искри лъщяха по снега, та очите дори боляха поради блясъка. От високите места погледът летеше през поляните като през прозорци на гората хей чак към Молдовата и се губеше в белия и синкав, облян от слънцето хоризонт.