Но всичко това е още нищо в сравнение с щастието, което беше загубил. Тая, за чието обладаване би отдал кръвта си и райското блаженство, тая, за която гореше като огън, която бе обикнал като очите си, като сърцето си, като душата си, като кръвта си — никога вече няма да бъде негова. Това писмо му я отнемаше, както му отнемаше и хетманския жезъл. Както Хмелницки е можал да отвлече Чаплинска, така и могъщият Азия, Азия-хетманът би могъл да отвлече чужда жена и да я задържи, дори против волята на цяла Жечпосполита, но как може да я отвлече Азия, липковският поручик, който служи под командването на мъжа й?…
Когато мислеше за това, пред очите му причерняваше, светът ставаше пуст и мрачен. И Тухайбейович не знаеше дали не е по-добре да умре, отколкото да живее без смисъл в живота, без щастие, без надежда, без любимата жена. Това го смаза още по-страшно, защото той не бе очаквал такъв удар, напротив, като имаше предвид положението на Жечпосполита, заплахата от надвисналата война, слабостта на хетманските войски и ползата, която Жечпосполита можеше да извлече от неговите замисли, с всеки изтекъл ден у него се затвърждаваше убеждението, че хетманът ще се съгласи с тия му замисли. Но ето че сега надеждите се пръснаха като мъгла, издухана от вятъра. Какво му оставаше? Да се откаже от слава, величие, щастие. Но той не беше способен за такова нещо. В първия момент го овладяха безумен гняв и отчаяние. Огънят зашари по косите му и го пареше болезнено, а той виеше и скърцаше със зъби, но също така огнени и отмъстителни мисли преминаваха през главата му. Той искаше да си отмъсти на Жечпосполита, на хетмана, на Володиовски, дори на Баша. Искаше да вдигне на оръжие своите липковци, да изколи до крак гарнизона, всички офицери, целия Хрептьов, да убие Володиовски, а Башка да отвлече и да избяга с нея на молдавския бряг, пък после в Добруджа и по-нататък, дори в самия Цариград, дори в азиатските пустини.
Но верният Халим бдеше над него, а и той самият, след като се съвзе от първата ярост и отчаяние, реши, че тия замисли са нещо съвсем невъзможно.
Азия приличаше на Хмелницки още и по това, че както в единия, така и в другия живееха едновременно лъв и змия. Ще удари с верните си липковци върху Хрептьов — и после какво? Нима бдителният като жерав Володиовски ще се остави да го изненадат, а дори да стане това, нима тоя прославен преследвач, особено като има под ръка по-голям брой и по-добри войници, ще се даде да го победят? Най-сетне, дори ако го победи, какво ще направи после? Ще тръгне надолу по реката към Ягорлик, но тогава по пътя ще трябва да унищожи гарнизоните в Могильов, Ямпол и Рашков. Ще премине на молдавския бряг — там са перкулабите, приятели на Володиовски, и самият хотимски паша Хабарескул, негов верен другар. Ще тръгне към Дорошенко — там при Брацлав има полски гарнизони, а в степта дори през зимата е пълно с разузнавателни отряди. Изправен пред всичко това, Тухайбейович почувства своето безсилие и озлобената му душа, след като първом изхвърли пламъци, потъна в дълбоко отчаяние, както раненият звяр се скрива в тъмната скалиста пещера — и се спотаи.
И както прекомерната болка сама убива себе си и изчезва във вцепеняване, така и той се вцепени накрай.
Тогава именно му съобщиха, че пани командиршата желае да говори с него.
Халим не можа да познае Азия, когато той се върна от тоя разговор. Вцепенението беше изчезнало от лицето на татарина, очите му играеха като на дива котка, лицето му светеше, а белите зъби лъщяха изпод мустаците му — и в тая си дива хубост той напълно приличаше на страшния Тухай бей.
— Господарю мой — попита Халим, — как зарадва Бог душата ти?
На това Азия отговори:
— Халим! След тъмната нощ Бог праща ден на земята и на слънцето заповядва да излезе от морето. Халим (и той хвана стария татарин за ръцете), след месец тя ще бъде моя завинаги!
И такъв блясък бликаше от мургавото му лице, че той бе станал хубав, а Халим почна да му се кланя доземи:
— Сине на Тухай бей, ти си велик, могъщ и злобата на неверните няма да те победи!
— Слушай! — каза Азия.
— Слушам, сине на Тухай бей!
— Ще заминем за синьото море, където снегове има само по планините, и ако се върнем някога в тия места, то ще бъде начело на чамбули, многобройни като морския пясък, като листата в тия неизбродими дебри — и ще носим меч и огън. Ти, Халиме, сине на Курдлук, още днес ще тръгнеш на път. Ще намериш Кричински и ще му кажеш да се примъкне до Рашков отвъд реката заедно със своята хоронгва. А Адурович, Моравски, Александрович, Грохолски, Творовски и всичко живо на липковците и черемисовците нека също се приближат с хоронгвите си до войската. Да съобщят и на чамбулите, които зимуват при Дорош, да вдигнат изведнъж голяма тревога откъм Гуман, та всички ляхски гарнизони от Могильов, Ямпол и Рашков да излязат и отидат в далечната степ. Нека по пътя, по който ще тръгна аз, да не остане никаква войска; тогава щом изляза от Рашков, след мене ще останат само пепелища и развалини!
Читать дальше