Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

После почна да разказва за своята някогашна нещастна любов към Евка. Той не може да живее без това момиче! Обичал я през всичките години на разлъката, макар без никаква надежда, и никога няма да престане да я обича. Но между него и стария пан Нововейски има отдавнашна омраза и някогашното отношение между слуга и господар ги дели като дълбока пропаст. Само „пани“ би могла да ги сдобри, а ако не успее да направи това, поне ще запази скъпото момиче от тиранията на бащата, от затваряне и камшик.

Володиовски може би щеше да бъде по-доволен, ако Башка не се бъркаше в тая работа, но понеже сам обичаше да прави добро на хората, не се чудеше и на сърцето на жена си. Все пак той още не даде съгласие на Азия, устоя дори на новите сълзи на Евка, само се затваряше в канцеларията си и размишляваше.

Докато най-сетне един ден дойде на вечерята в добро настроение и след като се нахраниха, попита внезапно Тухайбейович:

— Азия, на тебе кога ти е срокът да тръгваш?

— След една седмица, ваше благородие! — отговори татаринът неспокойно. — Халим трябва вече да е завършил преговорите с Кричински.

— Заповядай да постелят и голямата шейна, защото ще откараш двете жени в Рашков.

Като чу това, Баша започна да пляска с ръце и се хвърли към мъжа си. След нея скочи Евка, подир нея към коленете му се наведе и Азия с лудешко избухване на радост, та малкият рицар трябваше да се отбранява.

— Я ме оставете! — казваше той. — Какво значи това! Щом може да се помогне на хората, трудно е да не помогнеш, освен ако си съвсем закоравял; но аз не съм никакъв тиранин. Само че ти, Башка, се връщай бързо, скъпа, а ти, Азия, грижи се добре за нея и с това най-добре ще ми благодарите. Хайде, хайде! Оставете ме на мира!

И той започна да мърда силно мустачки, а после каза още по-весело, за да си придаде добро настроение:

— Най-лошото са тия женски сълзи! Щом видя сълзи, веднага съм свършен! А ти, Азия, ще трябва да благодариш не само на мене и на жена ми, но и на тая девойка, която като сянка ходеше подире ми и непрекъснато излагаше пред очите ми мъката си, трябва да й се отплатиш за това чувство!

— Ще се отплатя, ще се отплатя! — отговори Тухайбейович със странен глас и като грабна ръцете на Евка, зацелува ги толкова бурно, та би могло да се помисли, че по-скоро искаше да ги изхапе.

— Михале! — извика внезапно Заглоба, като посочи Баша. — Какво ще правим тук без това котенце?

— Ех, тежко ще ни бъде! — отговори малкият рицар. — Кълна се в Бога, тежко!

После добави по-тихо:

— Но може би по-късно Господ-Бог ще благослови доброто дело… Разбираш ли, ваша милост?…

В това време „котенцето“ пъхна между тях любопитната си светла главица.

— Какво си приказвате?…

— Ех… нищо! — отговори Заглоба. — Приказваме си, че напролет сигурно ще долетят щъркели…

Башка започна да отърква лицето си о лицето на мъжа си като истинска котка.

— Михалко! Аз няма да седя дълго там — каза тя.

След тоя разговор отново започнаха съвещания, които продължаваха няколко дни, но вече за пътуването.

Пан Михал лично ръководеше всичко, заповяда пред него да приготвят шейната и да я застелят с кожи от уловените през есента лисици. Пан Заглоба надонесе собствените си ногавици, за да имат с какво да покрият краката си през време на пътуването. Щяха да тръгнат и коли със завивки и храна, щеше да тръгне и жребецът на Баша, та да може да се прехвърля на него от шейната при наклонените и опасни места, защото пан Михал особено много се страхуваше от слизането в Могильов, където наистина пътят беше страхотно главоломен.

Въпреки че нямаше ни най-малка вероятност за каквото и да било нападение, малкият рицар заповяда на Азия да взема всички предпазни мерки, двайсетина души да се движат няколко хвърлея напред и да не спират за нощуване никъде по пътя освен там, където има гарнизони; да тръгват, щом се разсъмне, а да спират преди мръкване и да не се бавят по пътя. Малкият рицар мислеше толкова много за всичко, че лично напълни пищовите, които се намираха в кобурите при седлото на Баша.

Най-сетне дойде моментът на тръгването. Беше още тъмно, когато двеста липковци на коне застанаха готови на плаца. В главното помещение на командирския дом също така вече цареше движение. В камините бумтяха със светъл пламък смолисти цепеници. Всички офицери: малкият рицар, пан Заглоба, пан Мушалски, пан Ненашинец, пан Громика и пан Мотовидло, а заедно с тях и рицарите от техните хоронгви, се събраха за сбогуване. Башка и Евка, още топли и зачервени от съня, пиеха гореща винена супа за път, Володиовски седеше до жена си и я прегръщаше през кръста; Заглоба лично наливаше супа и повтаряше при всяко доливане: „Още, защото е студено!“ Баша и Евка бяха облечени по мъжки, понеже по тия места жените обикновено пътуваха така; Баша носеше сабичка; шубата й беше от диви котки, обшита с кожи от невестулки; калпачето й беше от хермелин и с уши, шалварите много широки и напомняха пола, а ботушите — до коленете, меки, подплатени с агнешки кожи. Върху всичко това щяха да облекат още топли кожухчета и шуби с качулки за закриване на лицето. Сега обаче лицето на Баша беше още открито и войниците както обикновено се възхищаваха на нейната хубост, а други поглеждаха лакомо към Евка, чиито устни бяха влажни и сякаш свити за целувка; а трети не знаеха към коя да гледат и чак тръпнеха по ъглите на стаята, толкова ги привличаха двете, и си шепнеха един на друг на ухото: