Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Въздухът беше сух, ведър. При такова време и хората, и животните се усещат силни и здрави; затова конете в редиците пръхтяха безспир и изхвърляха кълба пара през ноздрите си, а липковците весело пееха песни, при все че студът така ги щипеше по краката, та непрестанно ги свиваха под халатите си.

Най-после слънцето се издигна до самия връх на небесния шатър и почна да изпуща по малко грейка. На Баша и Ева им беше много топло под кожите в шейната, затова те поразхлабиха забрадките на главите си, махнаха качулките и като показаха розовите си лица, взеха да се оглеждат: Башка — околността, а Ева за Азия, който не беше при шейните. Той пътуваше напред с малкия отряд от черемисовци, който проверяваше пътя, а при нужда и разчистваше снега. Ева дори започна да се въси поради това, но пани Володиовска, която отлично познаваше военната служба, й каза за успокоение:

— Такива са те всички. Когато са на служба, гледат само нея! Моят Михал също дори не ме поглежда, когато му се наложи да изпълнява някаква военна задача. И ще бъде зле, ако постъпват другояче, а щом обичаш войн, нека той да е добър.

— Но през почивката ще бъде ли с нас? — питаше Ева.

— Ти гледай да не ти дотегне с присъствието си. Забеляза ли колко радостен беше, когато тръгваше? Цял сияеше.

— Видях! Много радостен беше!

— А какво ли ще бъде, когато получи съгласието на пан Нововейски!

— Ах, какво ли ме чака още! Но да става, каквото е рекъл Бог, макар че сърцето ми примира, когато помисля за татко! Ами ако викне, ами ако се заяде и откаже да даде съгласие? Хубаво ще изглеждам, когато се върнем после вкъщи.

— Знаеш ли, Евичка, какво мисля?

— Какво?

— С Азия шега не бива! Брат ти би могъл да се противопостави със сила, но баща ти не командва войска. Затова смятам, че ако се заяде, Азия ще те вземе и така.

— Как така?

— Ей така, просто ще те отвлече. Казват, че с него шега не бива… Кръв на Тухай бей… Ще ви венчае първият свещеник по пътя… Другаде са необходими предварителни съобщения, кръщелни свидетелства, съгласие на родителите, но тук е див край, тук всичко е по татарски…

Лицето на Ева светна.

— От това ме е страх! Азия е готов на всичко, от това ме е страх! — каза тя.

А Башка обърна глава към нея, изгледа я по-втренчено и изведнъж избухна със звучния си детски смях.

— Ти толкова се страхуваш от това, колкото мишка от сланина! О, знаем те ние!

Евка, зачервена от студения въздух, се изчерви още повече и отговори:

— Аз се страхувам от проклятието на баща си, а зная, че Азия не дава пет пари за нищо.

— Не се тревожи! — каза й Баша. — Освен мене и брат ти е на твоя страна. Истинската любов винаги се налага. Това ми го каза пан Заглоба още когато на Михал дори наум не му идваше за мене.

И като се разприказваха, почнаха в надпревара да говорят — едната за Азия, другата за своя Михал. Така изтекоха няколко часа, докато керванът спря на първата кратка почивка в Яришов. След селските въстания от градчето, винаги много бедно, беше останала само една кръчма, възстановена, откакто честите преминавания на войска почнаха да обещават сигурен доход.

Баша и Евка намериха в кръчмата един пътуващ арменски търговец, родом от Могильов, който караше сахтиян за Каменец.

Азия искаше да го изхвърли навън заедно с власите и татарите, които го придружаваха, но жените разрешиха да остане и само стражата му трябваше да излезе. Узнал, че пътничката е пани Володиовска, търговецът взе да й се кланя доземи и да хвали до небесата мъжа й, а тя слушаше това с голяма радост.

Накрай арменецът отиде при вързопите си, върна се и й предложи вързопче с редки сушени южни плодове и малка кутийка с ароматен турски мехлем, който много помагал срещу разни болести.

— Това го подарявам от благодарност — казваше той. — По-рано ние никак не смеехме да си покажем носа извън Могильов, така върлуваше Азба бей и сума разбойници се криеха по долищата или седяха из хуторите от другата страна на реката, а сега и пътят е безопасен, и пазарът сигурен. Сега отново пътуваме. Да умножи Бог дните на хрептьовския командир и всеки ден да направи толкова дълъг, че да стига за пътя от Могильов до Каменец, а всеки час от деня да удължи така, че да изглежда като ден. Нашият командир, пан полевият писар, предпочита да си седи във Варшава, а при хрептьовския командир лично стоеше на поста си и така измете разбойниците, че сега им е по-мила смъртта в Днестъра.

— Пан Жевуски не е ли в Могильов? — попита Баша.