Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ха! Младост!… Кръвта не е вода!… И аз понякога дори досега трябва да се овладявам, защото в мене все още живее leo, qui querit quem devoret! 214 214 Лъв, който търси кого да разкъса (лат.). — Бел.прев. Щом имаш чисти намерения, значи мислиш за женитба?

— Дали мисля за женитба? Боже всемогъщи! А за какво друго бих могъл да мисля? Не само мисля, но се чувствам, като че ли някой ме боде с шило! Ти, ваша милост, не знаеш ли, че аз още вчера поисках ръката й от пани Боска и вече имам позволение от баща си?

— Мъж от сяра и барут! Дай да те целуна, разбойнико! Щом е така, тогава работата е друга, но казвай как стана това.

— Вчера пани Боска отиде в стаята си да донесе шал за Зошка, а аз подир нея! Тя се обръща: „Кой е там?“ А аз бух в краката й! „Бийте ме, майко, но Зошка ми дайте, моето щастие, моята любов.“ А пани Боска се съвзе и рече така: „Всички хвалят ваша милост и те смятат за достоен рицар; моят мъж е в робство, а Зошка без опека на тоя свят; все пак аз няма да дам днес отговор, нито пък утре, а по-късно, но и ти, ваша милост, се нуждаеш от бащино позволение.“ След тия думи тя си тръгна, защото смяташе, че аз правя това в пияно състояние. Вярно, че бях направил глава…

— Няма нищо! Всички бяха направили глави! Видя ли как най-сетне и островърхите шапки на Навираг и анардратите се килнаха настрани?

— Не видях, защото тогава вече се питах в себе си как най-лесно да получа позволение от баща си.

— И мъчно ли се уреди?

— На разсъмване двамата се прибрахме в стаята си, а понеже желязото трябва да се кове, докато е горещо, веднага си помислих, че ще е добре, ако поне отдалеко поразузная как тате ще посрещне тая работа. И му казвам: „Слушай, татко, искам веднага да се оженя за Зоша и ми трябва позволение, но ако не ми го дадеш, чак при венецианците ще отида да служа и толкова вече ще ме видите.“ А той като скочи разярен срещу мене: „Ой ти, ама син! — казва. — Ти знаеш и без позволение да я караш! Върви при венецианците или вземи момичето, само те предупреждавам, че грош няма да ти дам не само от моето, но и от майчиното ти наследство, защото всичко това е мое!“

Пан Заглоба издаде напред долната си устна:

— Ой, лошо!

— Чакай, ваша милост. Като чух това, веднага му казвам така: „Но нима аз моля за пари или се нуждая от тях? Благословия ми трябва, нищо друго, защото това поганско богатство, което се падна на моята сабя, ми стига за една добра аренда, дори да купя някое по-бедно село! Което е от майка ми, нека остане за зестра на Ева, а аз ще прибавя и една-две шепи тюркоази, па и по топче атлаз и ламе, а дойде ли лоша година, тогава и на тебе ще помогна с налични пари.“

Тогава баща ми стана страшно любопитен:

— Ти толкова ли си богат? — пита. — За Бога! Откъде? От плячка? Защото ти замина беден като черковна мишка…

— Ех ти, тате! — отговарям аз. — Ами аз вече единайсет години размахвам тоя пестник и, както казват, не много лошо, как тогава да не посъбера! Бях при атакуването на разбунтуваните крепости, в които паплачта и татарите бяха натрупали цели купища най-скъпа плячка; бих мурзи и разбойнически банди, а плячка идеше ли, идеше. Вземах само това, което ми се даваше — без да онеправдавам когото и да било, — но богатството ми растеше и ако човек не гуляеше, щях да имам за две имения като твоето.

— А старият какво каза? — попита Заглоба развеселен.

— Баща ми се слиса, защото не беше очаквал това, и веднага започна да ме кори за моето пилеене; „Имотът ни, казва, щеше да се увеличи, но такъв развейпрах, такъв фукльо, който само знае да се надува и да се представя за магнат, всичко ще пропилее, нищо няма да задържи.“ После любопитството му надделя и той започна да разпитва подробно какво имам, а аз, като видях, че така по-лесно ще измоля своето, не само че не скрих нищо, но и поизлъгах малко, макар че обикновено не обичам да преувеличавам, понеже смятам, че истината е овес, а лъжата — плява. Баща ми се хвана за главата и започна: „Това и това би се купило още, казва, това и това начинание бихме могли да продължим; щяхме да живеем в съседство, а в твое отсъствие бих надзиравал всичко.“ И добрият ми баща се разплака: „Адаме — казва, — това момиче страшно ми хареса за тебе, а понеже се намира под покровителството на хетмана и от това може да има някаква ползица… Адаме — казва, — само че ти да се отнасяш добре към дъщеря ми и да не ми я разсипеш, защото и в смъртния си час няма да ти простя.“ А аз, ваша милост благодетелю, при самото споменаване, че мога да сторя нещо лошо на Зоша, се разревах! Тогава паднахме с баща ми в прегръдките един на друг и плакахме чак до първи петли!