Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

И те се прегърнаха за втори път, след което младият започна да разпитва бързо за сестра си.

— Заповядах й да стои настрана, докато не я повикам — отговори бащата, — а момичето там малко остана да излезе от кожата си.

— За Бога! Къде е тя? — възкликна синът.

И като отвори вратата, завика толкова гръмко, та чак ехо му отговаряше от стените:

— Евичка! Евичка!

Ева, която чакаше в съседната стая, се втурна веднага, но едва успя да викне: „Адам!“ и мощните ръце вече я грабнаха и вдигнаха от земята. Братът винаги я беше обичал много; често пъти още в миналото той вземаше върху себе си нейните провинения и съответния бой, за да я запази от тиранията на баща си.

Изобщо вкъщи пан Нововейски беше деспот, почти жесток, затова сега девойката приветстваше в лицето на силния си брат не само брата, но и бъдещото си убежище и защита. А той я целуваше по главата, по очите и по ръцете, от време на време я отстраняваше от себе си, гледаше я в лицето и викаше радостно:

— Замашна девойка, кълна се в Бога!

После отново:

— Ех, че пораснала! Момище, не момиче!

А нейните очи се смееха към него. После двамата заговориха оживено за дългата разлъка, за дома си и за войните. Старият пан Нововейски се разхождаше около тях и промърморваше. Синът му правеше много силно впечатление, но навремени го обземаше сякаш безпокойство за бъдещото му владичество. Тогава беше вече време на голяма родителска власт, която по-късно прерасна чак в неограничен деспотизъм, но тоя син беше преследвач, войник от дивите станици, който сам си беше господар, както разбра веднага пан Нововейски. Пан Нововейски беше ревнив за своята власт. Наистина той беше уверен, че синът му ще го уважава винаги, че ще му отдаде дължимата почит, но дали ще се огъва като восък, дали ще понесе всичко, както го понасяше, когато беше юноша?

„О — мислеше старият шляхтич, — дали аз самият ще посмея да го третирам като момче? Поручик, дявол да го вземе, импонира ми, кълна се в Бога!“

На всичко отгоре пан Нововейски чувстваше, че с всяка минута бащиното му чувство расте в сърцето и че той ще проявява слабост към грамадния си синчага.

А Евичка чуруликаше като птичка, обсипваше брата си с въпроси: че кога ще се върне, че няма ли да забие кол на едно място, че няма ли да се ожени? Защото тя наистина не знае добре и не е уверена, но била чувала, че военните са много влюбчиви. О, тя дори си спомня, че това й била казала пани Володиовска. Колко прекрасна и добра е тая пани Володиовска! По-хубава и по-добра със свещ няма да намериш в цяла Полша! Само може би Зоша Боска би могла да се сравнява с нея.

— Коя е тая Зоша Боска? — попита Адам.

— Тя е тук с майка си, баща й бил отвлечен от ордата. Сам ще я видиш и ще я обикнеш!

— Давайте я тук тая Зоша Боска! — извика младият офицер.

Бащата и Ева се смееха в захлас, а синът им каза:

— Разбира се! Любовта, както и смъртта, няма да отмине никого. Аз бях още голобрад, а пани Володиовска девойка, когато се влюбих страшно в нея. Ей, мили Боже! Как обичах аз Башка! Но какво да се прави! Казвам й аз веднъж това, а в отговор сякаш някой ме фрасна по мутрата: поискало се на котката мляко! Оказа се, че тя вече обичала пан Володиовски — и — какво ще говорим, имаше право!

— Защо? — попита старият пан Нововейски.

— Защо ли? За това, че — без да се хваля — аз бих удържал срещу всекиго на сабя, а само той не би се бавил с мене — докато преброиш до сто. А при това той е incomparabilis 209 209 Несравним (лат.). — Бел.прев. преследвач, пред когото самият пан Рушчиц сваля шапка. Какво ти пан Рушчиц! Татарите дори са влюбени в него. Това е най-големият воин в Жечпосполита!

— А как се обичат с жена си! Ах! Ах! Чак очите те заболяват да гледаш — намеси се Ева.

— Скомина те хваща! — Ха! Скомина те хваща! А и време ти е вече! — извика Адам.

И като я дръпна настрани, започна да клати глава като кон над сестра си и да се смее, а тя отговори скромно:

— На мене не ми е това в ума.

— Но тук не липсват офицери и хубаво общество!

— Ами! — каза Ева. — Не зная дали ти е споменал тате, че Азия е тук?

— Азия Мелехович, липковецът? Познавам го, той е добър войник!

— Но не знаеш, че той не е никакъв Мелехович — каза старият пан Нововейски, — ами нашият Азия, който растеше заедно с тебе.

— За Бога! Какво чувам! Я гледайте! На мене това ми хрумваше понякога в главата, но ми казаха, че той се нарича Мелехович, та си рекох: не е оня, още повече че името Азия се среща много често у тях. Толкова години не съм го виждал, нищо чудно, че не бях сигурен! Нашият беше доста грозен и нисък, а тоя е хубавец!