Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Повечето бяха угрижени гости, но не липсваха и весели, защото свещеник Камински беше изпратил за Заговезни в Хрептьов под опеката на Баша своята племенница, панна Каминска, дъщеря на звинигродския ловчи, освен това един ден като светкавица долетя младият пан Нововейски, който, узнал, че баща му е в Хрептьов, веднага взел отпуск от пан Рушчиц и побързал да го посрещне.

Младият пан Нововейски се бе много променил през последните няколко години; преди всичко горната му устна се беше вече засенчила силно от къси мустаци, които не закриваха белите му вълчи зъби, но бяха хубави и вити. Второ, той винаги си беше едър мъж, но сега бе станал почти великан. Човек би помислил, че толкова гъста и рошава коса може да расте само на такава огромна глава, а такава огромна глава може да намира здрава подпора само върху такива приказно големи плещи. Лицето му беше винаги черно, обвеяно от ветровете, очите му светеха като въглени; закачливостта му сякаш беше изписана върху лицето. Когато хванеше голяма ябълка, лесно я скриваше в грамадната си шепа и можеше да играе на „познай къде е“, а когато сложеше на бедрото си шепа лешници и ги притиснеше с ръка, стриваше ги на прах като енфие.

Всичко у него се беше превърнало в сила, защото иначе беше мършав, а коремът му хлътнал, само гърдите бяха надвесени над него като балкон. Той трошеше подкови лесно, без да се напъва особено много; железни пръти връзваше върху вратовете на войниците и изглеждаше още по-голям, отколкото беше всъщност; когато стъпеше, дъските под него пращяха, а когато случайно се закачеше за пейка, треска откъртваше от нея.

С една дума, той беше рядък мъж, у когото животът, здравето, смелостта и силата кипяха така, както кипи врелец в котел, и не можеха да се поберат дори в такова огромно тяло. Струваше ти се, че в гърдите и в главата му горят пламъци, и неволно поглеждаш дали вече не дими от косата му. И наистина често димеше, защото и в пиенето беше добър. На бой отиваше със смях, който напомняше конско цвилене, и сечеше така, та след всяко сблъскване войниците нарочно разглеждаха всички негови трупове, за да се удивляват на необикновените му удари със сабя.

Пък и свикнал от дете със степта, стоенето на стража и войната, въпреки цялата си буйност той беше бдителен и предпазлив; познаваше всички татарски хитрости, а след пан Володиовски и Рушчиц минаваше за най-добър преследвач.

Старият Нововейски, при все че заплашваше и се заканваше, не посрещна сина си прекалено строго, защото се страхуваше да не би той да се обиди и отново да си отиде и да не се покаже пак още единайсет години.

А всъщност самолюбивият шляхтич беше доволен от тоя си син, който не вземаше пари от къщи, сам се справяше отлично в живота, спечелил си бе слава между рицарите, хетманско благоволение и офицерски чин, какъвто въпреки разните покровителства мнозина не можеха да постигнат. Бащата също така си даваше сметка, че подивелият в степта и войната младеж може да не се огъне пред бащиния авторитет, а в такъв случай е по-добре да не го подлага на изпитание.

А синът, макар че падна в краката му, както подобаваше, все пак го гледаше смело в очите и на първите укори отговори направо:

— Ти, тате, имаш укори на устата си, но в сърцето си се радваш, и с право, защото не съм те покрил със срам, избягах аз в хоронгвата — нали затова съм шляхтич.

— Но може би си мохамеданин — отговори старецът, — щом единайсет години се не вестна вкъщи?

— Не се вестнах от страх, че ще бъда наказан, което би било против офицерския ми чин и авторитет. Чаках писмо, че ми прощаваш вината. Нямаше писмо, нямаше ме и мене.

— А сега не се ли страхуваш?

Младият показа белите си зъби в усмивка:

— Тук управлява военна власт, пред която трябва да отстъпи дори родителската. Знаете ли какво, благодетелю: я по-добре ме прегърнете, защото от цялата си душа желаете това!

При тая думи синът разпери ръце, а пан Нововейски, бащата, не знаеше какво да прави. Той някак не можеше да свикне с тоя син, който беше излязъл от къщи като момче, а сега се връщаше като зрял мъж и офицер, увенчан с военна слава. И едното, и другото ласкаеше много бащината гордост на пан Нововейски, затова той наистина беше готов да го притисне до гърдите си, но се колебаеше още за авторитета си.

Синът обаче го грабна. Костите на шляхтича изпукаха в тази мечешка прегръдка и това го разчувства съвсем.

— Какво да се прави! — извика той, като пъхтеше. — Чувства негодникът му, че той е господар тук, и пет пари не дава! Моля! Ако това беше у дома, надали бих омекнал така, но тук какво да се прави! Я ела пак!