Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Затова грижа беше легнала върху челото му, а прекрасното му лице, подобно на лице на римски триумфатор с лавров венец на челото, носеше следи от скрита болка и безсънни нощи.

Щом видя обаче пан Богуш, добродушна усмивка проясни лицето на хетмана; той сложи ръце върху раменете на поклонилия се пред коленете му и каза:

— Здравей, войнико, здравей! Не очаквах да те видя толкова скоро, но затова си ми още по-мил в Яворов. Откъде идеш? От Каменец ли?

— Не, светлейши пане хетмане. Дори не съм ходил в Каменец. Идвам право от Хрептьов.

— Какво прави там моето малко войниче? Здраво ли е и дали е очистил поне малко ушицките дебри?

— Дебрите са вече толкова спокойни, че дете може да минава безопасно през тях. Разбойниците са избесени, а през последните дни Азба бей с цялата му шайка беше така разбит, че и свидетел на поражението му не остана. Аз пристигнах там точно в деня, когато разбойниците бяха унищожени.

— Познавам Володиовски. Само Рушчиц в Рашков може да се сравни с него. Но какво говорят там в степите? Има ли някакви пресни новини от Дунава?

— Има, но лоши. През последните дни на зимата в Адрианопол ще се състои голям военен сбор.

— Това вече зная. Сега има само лоши новини: лоши от страната, лоши от Крим и от Стамбул.

— Все пак не всички са лоши, светлейши пане хетмане, защото аз самият нося толкова щастлива новина, че ако бях турчин или татарин, сигурно щях да искам мущулук 204 204 Награда за съобщаване на радостна вест (тур.). — Бел.прев. .

— Все едно, че от небето си ми паднал! Хайде! Говори бързо, прогони грижата ми!

— Но аз съм толкова измръзнал, ваша светлост, та чак разумът ми се е вкочанясал в главата.

Хетманът плесна с ръце и заповяда на слугата да донесе медовина. След малко донесоха покрита с плесен дамаджана, а също така свещници със запалени свещи, защото, макар да беше още рано, снежните облаци бяха направили деня толкова мрачен, че и навън, и в стаите сякаш цареше здрач.

Хетманът наля и пи за здравето на госта, а той се поклони ниско, гаврътна чашата си и рече:

— Първата новина е, че този Азия, който трябваше да привлече обратно на наша служба липковските и черемисовските ротмистри, не е никакъв Мелехович, а е син на Тухай бей!

— На Тухай бей ли?… — попита пан Собески учуден.

— Да, ваша светлост. Разкри се, че пан Ненашинец го отвлякъл от Крим още като дете, но при завръщането си го загубил и Азия попаднал у пановете Нововейски, където расъл, без да знае, че произхожда от такъв баща.

— Странно ми беше, че той, толкова млад, има такова обаяние всред татарите. Но сега разбирам: та нали и казаците, дори тия, които останаха верни на родината ни, смятат Хмелницки за нещо свято и се гордеят с него.

— Именно, именно! Същото казвах на Азия! — рече пан Богуш.

— Странни са Божиите пътища — отговори хетманът след малко. — Старият Тухай проля реки кръв от нашето отечество, а младият му служи или поне досега му е служил вярно, защото не знам дали сега не ще му се поиска да вкуси от кримското величие.

— Сега? Сега той е още по-верен — и тук ще започне втората ми новина, в която може би се съдържа и сила, и замисъл, и спасение за угнетената Жечпосполита. Кълна се в Бога, че заради тая именно новина презрях трудностите и опасностите, за да я съобщя час по-скоро и да зарадвам загриженото сърце на ваша светлост.

— Слушам внимателно — каза пан Собески.

Богуш почна да излага замислите на Тухайбейович и ги излагаше толкова разпалено, че наистина стана красноречив. От време на време той си наливаше медовина с разтреперана от вълнение ръка, като преливаше чашата с благородното питие, и говореше, говореше…

Пред изумените очи на великия хетман сякаш преминаваха светли образи на бъдещето: и така хиляди и десетки хиляди татари вървяха заедно с жените, децата и стадата си към земя и свобода; уплашените казаци, като виждаха тая нова сила на Жечпосполита, удряха покорно чело пред нея, пред краля и хетмана; и нямаше вече бунтове в Украйна, не вървяха по старите пътища унищожителните като огън или наводнение разбойнически чамбули към Рус, а вместо това по безкрайните степи летяха заедно с полски и казашки войски чамбули на украинска татарска шляхта, свиреха тръби и гърмяха барабани…

И дълги години прииждаха коли след коли, а в тях въпреки заповедите на хана и султана — множество народ, който беше предпочел закона и свободата пред гнета, украинския чернозем и хляба — пред гладните си досегашни местожителства… И някогашната вражеска сила идваше да помага на Жечпосполита — Крим се обезлюдяваше; някогашната мощ се изплъзваше от ръцете на хана и султана и тях ги обхващаше страх, защото от степите, от Украйна ги гледаше заплашително в очите новият хетман на новата татарска шляхта, страж на Жечпосполита и верен неин защитник, славният син на страшен баща — младият Тухайбейович.