Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аллах! Аллах! Аллах!

После изскочи от стаята.

Баша гледа някое време подире му; възкликът не я учуди особено много, защото дори полските войници го употребяваха често, но като видя такава буйност у младия липковец, каза в душата си:

„Това е истински огън! Лудее по нея!“

После се затече като вихър, за да разкаже час по-скоро на мъжа си, на пан Заглоба и Ева. Тя намери Володиовски в канцеларията, наведен над списъците на хоронгвите, които се намираха в хрептьовския форт. Той седеше и пишеше, но Баша се втурна при него и извика:

— Знаеш ли? Приказвах с него! Падна пред краката ми! Лудее по нея!

Малкият рицар остави перото и загледа жена си. Тя беше така оживена и хубава, та очите му заблестяха и се засмяха към нея, после ръцете му се протегнаха да я уловят, а тя се поотдръпна и повтори още веднъж:

— Азия лудее по Евичка!

— Както аз по тебе — отговори малкият рицар и я прегърна още по-силно.

Същия ден и пан Заглоба, и Ева Нововейска знаеха най-подробно целия разговор с Азия. Сега сърцето на девойчето се отдаде напълно на сладкото чувство и биеше като чук при мисълта за първата среща, а още повече при мисълта за това, което ще стане, когато дойде ред да се намерят насаме. И тя вече виждаше възмургавото лице на Азия върху коленете си, и вече усещаше целувките му по ръцете си, и чувстваше оная отмалялост, при която моминската глава се навежда на любимото рамо, а устата шепне:

— И аз обичам!

А сега от вълнение и безпокойство сама целуваше буйно ръцете на Баша и всеки миг поглеждаше към вратата с мисълта дали няма да види там мрачното, но прекрасно лице на Тухайбейович.

Азия обаче не се показваше във форта, защото при него бе пристигнал Халим, някога слуга в бащиния му дом, а сега знатен мурза у добруджанските татари.

Сега Халим дойде съвсем открито, защото в Хрептьов вече знаеха, че той е посредникът между Азия и ротмистрите липковци и черемисовци, които бяха приели султанска служба. Двамата веднага се затвориха в квартирата на Азия, където Халим направи поклоните, които се дължаха на сина на Тухай бей, скръсти ръце върху гърдите си и с наведена глава зачака въпросите.

— Имаш ли някакви писма? — попита го Азия.

— Нямам никакви, ефенди. Поръчаха ми да кажа всичко с думи.

— Говори тогава!

— Войната е сигурна. С настъпването на пролетта всички трябва да заминем за Адрианопол. На българите вече заповядали да карат там сено и ечемик.

— А ханът къде ще бъде?

— Ще тръгне през Дивите поля направо за Украйна при Дорош.

— Чувал ли си нещо за кошовете 200 200 Татарски чергарски станове или селища. — Бел.прев. ?

— Радват се, че ще има война, и въздишат за пролетта, защото сега в кошовете цари глад, макар зимата да е още в началото.

— Толкова голям ли е гладът?

— Много коне умряха. В Белгород някои хора вече сами се продават в робство, само за да издържат до пролетта. Много коне измряха, ефенди, защото през есента тревата в степта беше малко… Слънцето я изгори.

— А за сина на Тухай бей чуха ли?

— Колкото ми разреши да кажа, толкова съм говорил. Разпръсна се слух между липковците и черемисовците, но никой не знае добре истината. Говори се също, че Жечпосполита иска да им даде свобода и земя и да ги събере на служба под командването на Тухайбейович. При самата вест всички бедни улуси се развълнуваха. Искат, ефенди, искат, но други им обясняват, че всичко това не било вярно, че в Жечпосполита щели да изпратят срещу тях войска, а Тухайбейович изобщо не съществувал. Дойдоха наши търговци от Крим и разправяха, че там също едни казвали: „Тухайбейович го има“ и се вълнуват; а други говорят: „Няма такъв“ и ги въздържат. Но ако се пръсне вест, че ваша милост ги призоваваш, за да получат свобода, земя и служба, мравунякът ще се раздвижи… Разреши ми само да говоря…

Лицето на Азия светна от задоволство и той взе да се разхожда из стаята с големи крачки, после рече:

— Добре дошъл под моя покрив, Халим! Сядай и яж!

— Аз съм твое куче и слуга, ефенди — каза старият татарин.

Тухайбейович плесна с ръце и в отговор на тоя знак влезе един липковец-ординарец, изслуша заповедта и след малко донесе храна: пушено месо, хляб, малко южни плодове и няколко шепи сушени семки от пъпеш, любимо лакомство на всички татари покрай слънчогледовото семе.

— Ти си ми приятел, а не слуга — каза Азия, след като ординарецът си излезе. — Добре дошъл, защото ми носиш хубави новини! Сядай и яж!

Халим почна да яде и докато не свърши, не говориха нищо, но той се нахрани бързо и заследи с очи Азия, като чакаше да заговори той.