Дийн Кунц - Служители на Здрача

Чубака влезе безшумно в кухничката, спря до момчето и тихичко изръмжа.

— Виждате ли? — каза Джоуи. — Чубака знае. Чубака знае, че тя е някъде там, навън.

Обичайната живост на момчето беше изчезнала. Беше обезпокоително да го гледаш така посърнало и паднало духом.

Чарли и Кристин се опитваха да му повдигнат настроението и с шеги, но без никакъв резултат.

По-късно, в девет и тридесет, те закусиха в една сладкарница наблизо. Чарли и Кристин умираха от глад, но трябваше непрекъснато да подтикват Джоуи да яде. Те бяха в сепаре до един от големите прозорци, а Джоуи продължаваше да гледа навън в небето, където няколко сини ивици приличаха на ярко оцветени въжета, свързващи сивите облаци. Той изглеждаше толкова мрачен, колкото можеше да изглежда едно шестгодишно дете.

Чарли се питаше, защо погледът на момчето беше многократно привличан от небето. Дали не очакваше да дойде вещицата, яхнала своята метла?

Да, всъщност, може би, точно от това се безпокоеше Джоуи. Когато си на шест години, невинаги е възможно да правиш разлика между реалната и въображаемата опасност. На тази възраст, ти вярваш в чудовището което живее в килера и си убеден, че нещо, дори по-лошо, се е свило под твоето легло. Да се търсят метли с дръжка в небето имаше, може би, за Джоуи същия смисъл, както да се търсят бели пикапи „Форд“ на шосето.

Чубака беше в колата пред кафенето. След като приключиха със закуската, те му занесоха шунка и яйца, които той изяде с удоволствие.

— Миналата вечер му дадохме хамбургери, а тази сутрин шунка с яйца — каза Кристин. — Трябва да намерим някоя бакалница и да му купим истинска храна за кучата, преди на този пес да му е хрумнало, че е човек.

Те отидоха отново на пазар за дрехи и лични вещи в един търговски център точно до Ийст Стейт Стрийт. Джоуи пробва някои дрехи, равнодушно, без ентусиазма, който беше показал вчера. Той говори малко и изобщо не се усмихна.

Кристин очевидно се безпокоеше за него. Също и Чарли.

Те завършиха пазаруването преди обяд. Последното нещо, което купиха, беше малко електронно устройство от магазина за радиоуредби. То имаше размерите на кутия цигари и беше продукт на 70-те и 80-те параноидни години, който не би имал никакви купувачи в една ера на по-голямо доверие. Устройството представляваше детектор на подслушвателни устройства и можеше да ти каже, дали твоята линия е свързана със записващо устройство или някакъв друг механизъм за проследяване.

В една телефонна будка близо до страничния вход на Сиърс, Чарли отви тази част на слушалката, която се поставяше до ухото и зави друга, която беше с детектор на подслушвателни устройства. Той свали микрофона от слушалката, използва един ключ от колата, за да даде накъсо инхибитора, който правеше невъзможен разговора на голямо разстояние без намесата на оператор и телефонира на Клемет-Харисън в Коста Меса без такса. Ако неговият апарат покажеше подслушване, той беше в състояние да затвори в първата частица от секундата след установяването на връзката и, най-вероятно, да прекъсне линията, преди някой да е и имал възможност дори да установи, че повикването е било от район с друг код.

Сигналът на номера звънна два пъти и после се чу едно щракване.

Уредът в ръката на Чарли не показа да има подслушвателно устройство. Но вместо познатия глас на Шери Ордуей, на позвъняването отговори запис на телефонна компания: „Номерът, който сте избрали, повече не се обслужва. Моля, консултирайте се с вашия телефонен указател за правилния номер или телефонирайте на оператора за…“

Чарли затвори телефона.

Опита отново.

Получи същия отговор.

С гризящо го предчувствие за беда, той набра телефонния номер в дома на Ранкин. Слушалката беше вдигната още при първото позвъняване и отново уредът не показа наличие на подслушвателно устройство. Този път, обаче, гласът не беше от запис.

— Ало? — каза Хенри.

— Аз съм, Хенри — отвърна Чарли. — Току-що звъних в агенцията…

— Чакам през цялото време на телефона. Знаех, че рано или късно ще се опиташ да се свържеш с мен — каза Хенри. — Ние имаме неприятности, Чарли, Имаме големи неприятности.

Отвън Кристин не можеше да чуе какво казва Чарли, но разбираше, че нещо лошо беше се случило. Когато накрая затвори телефона и отвори вратата тип хармоника, той беше мъртвобледен.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Няма нищо нередно — отвърна той, след като погледна Джоуи. — Говорих с Хенри Ранкин. Те продължават да работят по случая, но още няма нищо ново за докладване.