Дийн Кунц - Служители на Здрача

Телефонът иззвъня. Кайл го потърси пипнешком в тъмнината.

— Ало?

— Кайл? — беше Майка Грейс.

— Аз съм — отвърна той, прогонвайки мигновено съня.

— Случиха се много неща — каза тя.

Кайл погледна светещия циферблат на часовника. Беше 4:06 часа сутринта.

— Какво? Какво се е случило? — попита той.

— Ние изгаряме неверниците — каза тайнствено тя.

— Аз исках да бъда там, ако нещо е предстояло да се случи.

— Ние ги изгорихме и посолихме земята, така че те повече не могат да се върнат — каза тя с повишаващ се глас.

— Ти ми обеща. Аз исках да бъда там.

— Досега не съм имала нужда от теб — каза Майка Грейс.

Кайл отхвърли завивките и седна на ръба на леглото, усмихвайки се в тъмнината.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Те отведоха момчето. Опитват се да го скрият от нас, докато силата му порасне, докато стане недосегаем.

— Къде са го завели? — попита Кайл.

— Не зная със сигурност. Някъде към Вентура. Толкова зная. Очаквам повече новини или видение, които да изяснят положението. Междувременно, ние потегляме на север.

— Кои?

— Ти, аз, Една и шест или осем души от останалите.

— Да търсим момчето ли?

— Да. Ти трябва да си вземеш някои дрехи и да дойдеш в църквата. Потегляме най-късно след час.

— Тръгвам веднага — каза Кайл.

— Бог да те благослови — отвърна тя и затвори телефона.

Барлоу беше уплашен. Спомняше си съня, спомняше си колко добре беше се чувствал в него и мислеше, че знае какво означава това: той губеше своя вкус към насилието, жаждата си за кръв. Но това не беше хубаво, защото сега, за първи път в своя живот имаше удобен случай да използва своя талант в нещо добро. Фактически, неговото спасение зависеше от успешното изпълнение на тази задача.

Той трябваше да убие момчето. Точно това се искаше. Не трябваше да губи напълно лютата омраза, която беше мотивирала целия му живот.

Времето напредваше. Здрачът се приближаваше. И вече Грейс имаше нужда той да бъде Божия чук.

В сряда сутринта вече не валеше и небето беше само наполовина закрито от облаци.

Чарли стана пръв, взе един душ и докато се събудят Кристин и Джоуи направи кафе.

Кристин изглеждаше изненадана, че те още са живи. Тя нямаше пеньоар, така че наметна върху себе си едно одеяло и влезе в кухнята, увита като индианка. Една красива индианка.

— Ти не ме събуди, за да те сменя в дежурството — каза Кристин.

— Това не е флотата — отвърна, усмихвайки се Чарли, решил да избегне паниката, която беше ги заразила вчера.

Когато бяха твърде възбудени, те не действаха, а само реагираха. А този вид поведение можеше да доведе накрая до тяхната гибел.

Чарли трябваше да мисли, да състави план. А той не можеше да направи нищо, ако прекарваше цялото си време в нервно озъртане. Тук, в Санта Барбара, те бяха в безопасност, просто трябваше да бъдат малко предпазливи.

— Но ние, всичките, сме спали по едно и също време — каза Кристин.

— Нуждаехме се от тази почивка.

— Но аз съм спала така дълбоко… че те биха могли да се вмъкнат тук и аз да разбера едва когато започне стрелбата.

— Къде е камерата? — попита Чарли, оглеждайки се намръщено. — Да не снемаме някоя реклама на Соминекс?

— Мислиш ли, че сме в безопасност? Попита с въздишка тя и се усмихна.

— Да.

— Наистина ли?

— Оцеляхме тази нощ, нали?

Джоуи влезе в кухнята бос и по долни гащи. Косата му беше разрошена, а вида сънен.

— Сънувах вещицата — каза той.

— Сънищата не могат да ти навредят — успокои го Чарли.

Тази сутрин момчето беше сериозно. В неговите яркосини очи нямаше никакъв блясък.

— Сънувах, че тя използва своята магия, за да те превърне в буболечка и после просто те стъпка — каза Джоуи.

— Сънищата не означават нищо — каза Чарли. — Веднъж сънувах, че съм президент на Съединените Щати, но ти не виждаш никакви хора от Тайната Служба да се въртят около мен, нали?

— Тя уби… в съня тя уби и мама — каза Джоуи.

Кристин го прегърна.

— Чарли е прав, миличък — каза тя. — Сънищата не означават нищо.

— Нищо от това, което някога съм сънувал, не се е случвало досега — каза Чарли.

Джоуи отиде до прозореца и се взря навън в паркинга.

— Тя е някъде там, навън — каза той.

Кристин погледна Чарли. Той знаеше какво мисли тя. Момчето досега беше учудващо издръжливо. Съвземаше се от всеки шок, възстановяваше се след всеки ужас и винаги беше в състояние да се усмихне още веднъж. Но, може би, неговите резерви вече бяха се изтощили.