Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Побързайте — подкани Чарли Кристин и Джоуи да влязат в колата.

— Ключовете в нея ли са? — попита тя.

— Не.

— Ще я откраднете ли?

— Да. Влизайте.

— Аз не искам да нарушавате закона и да влезете в затвора заради мен и…

— Влизайте вътре! — каза настойчиво той.

Тримата се настаниха удобно на облечената във велур предна седалка, така че Кристин постави Джоуи в средата, очевидно страхувайки се да го остави дори толкова далеч от нея, колкото беше задната седалка. Кучето се разположи отзад, отърсвайки се от дъжда и опръска всички.

В жабката имаше фенерче. Чарли го използва, за да погледне под волана, където откри проводниците на запалването. Той ги свърза на късо и двигателят на Кадилака заработи без колебание.

След не повече от две минути те се отделиха от бордюра. Известно време Чарли кара със загасени фарове. После, уверен че са се измъкнали незабелязано, той запали фаровете и се насочи към Сънсет Булевард.

— Ами, ако полицаите ни спрат? — попита Кристин.

— Те няма да ни спрат. Собственикът, може би, няма да съобщи, че е открадната до сутринта. И дори ако само след десет минути открие, че е изчезнала, тя за известно време няма да бъде вписана в списъка на търсените коли.

— Но те могат да ни спрат за превишена скорост…

— Не възнамерявам да я превишавам.

— … или някое друго нарушение…

— За какъв ме мислите — за шофьор-каскадьор ли?

— Такъв ли си? — попита Джоуи.

— О, разбира се, по-добър от Ивъл Канивъл — отвърна Чарли.

— Кой? — попита момчето.

— Господи, остарявам — каза Чарли.

— Ще участваме ли в гонитба с коли като по телевизията? — попита Джоуи.

— Надявам се, че не — отвърна Чарли.

— О, това би ми харесало — каза момчето.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него имаше две коли. Не можеше да предположи каквото и да било за тях. Те бяха просто двойки фарове в тъмнината.

— Но рано или късно, колата ще попадне в списъка… — каза Кристин.

— Дотогава ние ще я паркираме някъде и ще вземем друга — прекъсна я Чарли.

— Ще откраднем друга?

— Сигурен съм, че няма да отида при Херц или Авис — каза той. — Една кола, взета под наем, може да бъде проследена. По този начин те може да ни намерят.

Исусе, чуй ме, мислеше той. Много скоро ще заприличам на Рей Миланд в „Загубеният Уикенд“, въобразявайки си заплаха на всеки ъгъл и виждайки гигантски буболечки да пълзят по стените.

При следващия ъгъл, той зави наляво.

Същото направиха и двете коли зад него.

— Как ни намериха? — попита Кристин.

— Трябва да са поставили предавател в моя Мерцедес.

— Кога са направили това?

— Не зная. Може би, когато бях в тяхната църква тази сутрин.

— Но вие казахте, че сте оставили в колата си човек, докато сте били там. Някой, който да повика помощ, ако не излезете отвътре в предполагаемото време.

— Да. Картър Рилбек.

— Така че, той е щял да ги види ако се опитват да поставят предавател.

— Ако не е, разбира се, един от тях — каза Чарли.

— Мислите ли, че той би могъл да бъде?

— Вероятно, не. Но, може би те са поставили подслушвателно устройство преди това. Веднага, щом са разбрали, че вие сте ме наела.

При Хилгард, Чарли зави надясно.

Същото сториха и двете коли зад него.

— Или, може би, Хенри Ранкин е Служител на Здрача — каза той на Кристин — и когато му се обадих от ресторанта преди малко, той може да е проследил линията и да е открил къде съм.

— Вие казахте, че той ви е като брат.

— Така е. Но и Каин е бил брат на Авел, нали?

Той зави наляво по Сънсет Булевард с У.К.Л.А. от лявата страна и Бел Еър върху хълмовете отдясно.

Следваше го само едната от колите.

— Говорите, като че ли сте станал такъв параноик като мен — каза Кристин.

— Грейс Спайви не ми дава никакъв избор.

— Къде отиваме? — попита тя.

— По-надалеч.

— Къде?

— Още не съм сигурен.

— Ние изразходвахме цялото това време да купуваме дрехи и други неща, а сега всичко остана в Мерцедеса — каза Кристин.

— Утре можем да се екипираме отново.

— Аз не мога да си отида у дома; не мога да отида на работа; не мога да потърся подслон при никой от моите приятели…

— Аз съм ваш приятел — каза Чарли.

— Сега нямаме дори кола — каза тя.

— Разбира се, че имаме.

— Една открадната кола.

— Тя има четири колела — отвърна той. — Движи се. Това е достатъчно добре.

— Имам чувството, че сме каубои в някой от онези стари филми, където индианците ги улавят в клопка в каньон с вертикални стени и продължават да ги притискат все повече.