Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Той дори има маниерите на Бренди.

— Ти винаги си казвала, че Бренди няма маниери — напомни й Джоуи.

— Точно това имах предвид.

Сега, когато бурята изглежда утихваше, тротоарите на Уестууд Булевард се изпълваха със студенти от У.К.Л.А., тръгнали да вечерят или на кино, зяпачи на витрини и любители на театъра, убивайки времето си до началото на представлението. Калифорнийците имаха малка или по-скоро нямаха никаква търпимост към дъжда и след буря като тази, винаги плъзваха, силно желаещи да бъдат навън и да се разхождат с почти празнично настроение. Чарли съжаляваше, че беше време да потеглят. Вилидж приличаше на някакъв оазис на здравия разум в един побъркан свят и той беше благодарен за осигурения отдих.

Покритият паркинг беше почти пълен, когато пристигнаха и те трябваше да оставят колата на най-ниското ниво. — Сега, когато взимаха асансьора за надолу към дъното на сградата, те се чувстваха много по-добре, отколкото мислеха, че ще е възможно само преди няколко часа. Нямаше нищо по-хубаво от добрата храна, няколко питиета и няколкочасова свободна разходка по улиците, без да бъде стреляно по теб, за да се убедиш, че Бог е в Своя Рай и със света всичко е наред.

Но това чувство беше за кратко време. То изчезна, когато вратите на асансьора се разтвориха.

Всички лампи наоколо бяха изгорели. Имаше някои, които светеха в далечината, разкриващи редица от коли, сиви бетонови стени и масивни, крепящи покрива колони, но пред асансьора беше тъмно.

Колко вероятно беше три или четири лампи да изгорят едновременно?

Този тревожен въпрос проблесна в главата на Чарли в момента, в който вратите се отвориха и преди той да успее да реагира, Чубака започна свирепо да лае по сенките зад тях. Кучето беше подозрително свирепо, като че ли беше обзето от внезапен силен гняв. Въпреки това, то не излезе от асансьора, за да преследва обекта на своя гняв, което беше сигурен знак, че нещо много лошо ги очаква отвън.

Чарли посегна към контролното табло на асансьора.

Нещо изсвистя в кабината и се удари в задната стена на пет сантиметра от главата на Кристин. Куршум. Той проби дупка в металната плоскост. Звукът от изстрела беше като кошмарно допълнение.

— Надолу! — извика Чарли и удари бутона ЗАТВАРЯНЕ НА ВРАТИТЕ, а един друг куршум се удари в тях, когато започнаха да се затварят. Той натисна бутона за най-горния етаж, Чубака продължаваше да лае. Кристин пищеше. Най-после вратите се затвориха напълно и когато кабината потегли по своя път нагоре, на Чарли се стори, че чува един последен напразен изстрел.

Убийците не бяха предвидили, че кучето ще реагира така бързо и шумно. Те очакваха Кристин и Джоуи да излязат от асансьора и не бяха подготвени да ударят своята плячка в самата кабина. В противен случай, изстрелите щяха да бъдат по-грижливо насочени и Джоуи или неговата майка, или и двамата, щяха да бъдат мъртви.

За щастие, единствените стрелци бяха тези на най-ниското ниво на паркинга. Но, ако те бяха предвидили възможността, че тяхната плячка може да бъде предупредена и да не излезе от асансьора, тогава, може би щяха да поставят други на най-горния етаж. Кабината можеше да спре да се издига на което и да е ниво, вратите да се отворят и някой да чака там.

Но как ги намериха? Питаше се отчаяно Чарли, докато Кристин се надигаше от пода. За Бога, как?

Все още носеше своя пистолет, който беше взел на отиване тази сутрин в Църквата на Здрача. Той го извади и го насочи към вратите пред тях.

Кабината не спря, докато не достигна най-горния етаж на паркинга. Вратите се отвориха. Жълтеникави светлини. Сиви бетонни стени. Лъскави коли, паркирани в тесни пространства. Но никакви въоръжени мъже.

— Хайде! — покани ги Чарли.

Те тичаха, защото знаеха, че мъжете от най-долния етаж на паркинга сигурно идваха бързо зад тях.

Те изтичаха към Хилгард Авеню, надалеч от У.К.Л.А. и търговската част на Уестууд, навлизайки в един богаташки и тих жилищен квартал. Чарли приемаше като добре дошли всички сенки, но ги застрашаваха светлите петна, ограждащи всяка улична лампа, защото бяха единствените хора на тротоара и можеха лесно да бъдат открити. Те завиха няколко пъти, търсейки да се скрият в лабиринта от пищно озеленени улици. Постепенно Чарли започна да мисли, че са избягали от своите преследвачи, въпреки че знаеше, че още дълго време няма да се чувства напълно в безопасност.

Макар дъждът да беше намалял все още леко ръмеше и макар да носеха мушами, те отново се намокриха и им стана студено. Чарли започна да търси превоз. По дължината на улицата бяха паркирани автомобили и Чарли се движеше покрай тях под отцеждащите се коралови дървета и палми, предпазливо опитвайки вратите им и надявайки се никой да не го види. Първите три коли бяха здраво заключени, но вратата от страната на шофьора на четвъртата, един двегодишен жълт Кадилак, се отвори, когато той я опита.