Дийн Кунц - Служители на Здрача

Кайл се опита да гледа телевизия, но нищо не можа да го заинтригува. Не го свърташе на едно място. Седна, но веднага стана. После седна на друг стол. Стана. Отиде в спалнята и се просна на леглото. Чу някакъв странен шум при прозореца и стана да провери. Установи, че шумът е от падащата през водосточната тръба дъждовна вода и се върна към леглото, но реши, че не му се ляга и се върна във всекидневната.

Антихристът беше още жив.

Но това не беше единственото нещо, което го правеше нервен. Той се опитваше да повярва, че нищо друго не го безпокои. Опита се да се преструва, че го безпокои само момчето Скавело, но накрая трябваше да признае пред себе си, че още едно нещо го гризе.

Старото желание. Такова едно свирепо желание. Желанието. Той искаше…

Не!

Нямаше значение какво искаше. Той не можеше да го има. Не можеше да се предаде на желанието. Не смееше.

Кайл падна на колене в средата на всекидневната и се помоли на Бога да му помогне да се противопостави на слабостта в себе си. Той се молеше усърдно, молеше се с всичките си сили, с цялото си съзнание и преданост, молеше се с такава напрегнатост, че започна да се поти.

Кайл продължи да чувства старото презряно ужасяващо желание да обезобрази някой, да бие, извива и дращи, да наранява, да убива.

В отчаянието си, той стана, отиде на мивката в кухнята, пусна студената вода и запуши с тапата канала. После извади лед от хладилника и го прибави към нарастващото количество вода. Когато мивката почти се напълни, той затвори крана, потопи главата си в леденостудената вода и се застави да остане така, задържайки дъха си, с потопено лице и смъдяща кожа, докато накрая трябваше да се изправи задъхан. Кайл трепереше и зъбите му тракаха, но той продължаваше да чувства яростта да се натрупва в него, така че отново потопи главата си, почака докато белите му дробове се напрегнаха до пръсване и се изправи, пръскайки и плюейки. Беше замръзнал и трепереше неконтролируемо, но подтикът да буйства все още нарастваше необуздано.

Сатаната беше вече тук. Трябва да беше. Сатаната беше тук и измъкваше наяве старите чувства, навираше лицето на Кайл в тях и го изкушаваше, опитвайки се да го накара да отхвърли своя последен шанс за спасение.

Аз няма да го сторя!

Кайл се втурна из апартамента, опитвайки се да открие точно къде беше Сатаната. Той гледаше в шкафовете, отваряше кутии и дърпаше настрани пердета, за да провери зад тях. В действителност, Кайл не очакваше да види Сатана, но бе сигурен, че ще почувства някъде дяволското присъствие, защото демонът можеше да е невидим. Обаче нямаше нищо за откриване, което можеше само да означава, че Дяволът се е скрил добре.

Когато накрая се отказа да търси Сатаната, Кайл беше в банята и се погледна в огледалото: неспокойни очи, разширени ноздри и безкръвни устни, покриващи кривите жълти зъби. Това лице му напомняше за Фантома от Операта, за чудовището на Франкенщайн и за сто други изкривени нечовешки лица от сто други филми, които беше гледал в „Театъра на Ужасите“.

Светът го мразеше и той мразеше света, всички тези, които му се подиграваха, които го сочеха с пръст, жените, които го намираха отвратителен, всички…

Не. Боже. Моля. Не ме оставяй да мисля за тези неща. Отстрани от съзнанието ми тези мисли. Помогни ми. Моля Те.

Кайл не можеше да откъсне поглед от лицето си, представляващо комбинация от лицата на Борис Карлоф, Лон Чейни и Рондо Хатън, което изпълваше старото огледало.

Той никога не пропускаше тези стари филми на ужасите, когато ги даваха по телевизията. Много нощи Кайл беше седял там пред своя черно-бял телевизор с приковано от ужасните образи внимание, а когато филмът свършваше, той отиваше в банята пред същото това огледало, поглеждаше се в него и си казваше, че той не е така грозен, не толкова страшен, нито толкова лош, колкото съществата, които изпълзяваха от предисторическите блата, идваха отвъд звездите или избягваха от лабораториите на учените. В сравнение с тях, той беше почти обикновен. В най-лошия случай, трогателен. Но той никога не можа да си повярва. Огледалото не лъжеше. Огледалото му показваше лице, направено за кошмари.

Кайл се усмихна на себе си в огледалото и се опита да изглежда приветлив. Усмивката беше злобна.

Никога не беше имал жена без да плати, а дори някои проститутки го отблъскваха. Кучки. Всички бяха такива. Долни, вонящи, безсърдечни кучки. Той искаше да причини зло на някоя от тях. Искаше да прехвърли своята болка на някоя от тях, да закове тази болка в някоя жена и да я остави в нея, така че, поне за кратко време да изчезне от него.