Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Спомнете си кой винаги печели в тези филми — каза Чарли.

— Каубоите — обади се Джоуи.

— Точно така.

Чарли трябваше да спре на една червена светлина на светофара, защото, за нещастие, от другата страна на пресечката беше спряла полицейска кола. На него не му харесваше да стои там, уязвим. Той използва огледалото за обрано виждане и страничното огледало, за да наблюдава колата, която ги следваше. Страхуваше се, че някой може да излезе от нея, някой с ловджийска пушка, докато стояха тук.

— Бих желала да имам вашата увереност — каза Кристин с уморен глас, който разтревожи Чарли.

Също и аз, помисли сухо той.

Светлината се смени. — Той премина пресечката. Непознатата кола изостана малко зад него.

— Сутринта всичко ще изглежда по-добре — каза Чарли.

— А къде ще бъдем сутринта? — попита Кристин.

Те бяха стигнали до Уилшър Булевард. Той зави надясно към входа на автострадата и каза:

— Какво ще кажете за Санта Барбара?

— Сериозно ли говорите?

— Не е чак толкова далеч. Няколко часа. До девет и половина ще бъдем там, ще вземем стая в някой хотел.

Непознатата кола също зави надясно към Уилшър и продължи да се движи след тях.

— Лос Анжелис е голям град. Не мислете ли, че в него ще бъдем точно толкова в безопасност, колкото ако се крием тук?

— Може би — отвърна Чарли, — но аз не бих се чувствал достатъчно сигурен. Трябва да ви заведа някъде, където на мен ми се струва, че е подходящо, за да мога да помисля върху случая в по-спокойна обстановка. Не мога да работя добре в условията на непрекъсната паника. Те няма да очакват от нас да отидем толкова далеч от мястото, където работя, колкото е Санта Барбара. Ще очакват да се въртя наоколо или най-много до Лос Анжелис, така че зная, че там, горе, ще сме в безопасност.

Чарли придвижи колата до входа на автострадата за Сан Диего, водеща на север. После провери в огледалото. Все още не се виждаше другата кола. Той усети, че затаява дъх.

— Вие не очаквахте толкова големи неприятности — запротестира Кристин.

— Със сигурност съм ги очаквал — отвърна той. — Изкарвам си хляба с това.

— Разбира се, че не е така.

— Попитайте Джоуи. Той знае всичко за нас, частните детективи. Знае, че ние просто обичаме опасността.

— Така е, мамо — намеси се момчето. — Те обичат опасността.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане. Никаква кола не идваше зад тях към автострадата. Никой не ги преследваше.

Те се движеха на север в нощта. След известно време дъждът започна отново да вали силно и падна мъгла. На моменти, поради мъглата и дъжда, които скриваха пейзажа и пътя пред тях, изглеждаше, като че ли те изобщо не се движеха в реален свят, а в някакво призрачно и нематериално царство на духове и сънища.

Апартаментът на Кайл Барлоу в Санта Ана беше мебелиран според неговите размери. В него имаше широки кресла с накланящи се облегалки, едно голямо секционно канапе с дълбоко седалище, маси със здрави крака и масивна маса за кафе, на която човек можеше да опре краката си без страх, че може да се срути. Той беше търсил дълго време в безброй магазини за употребявани мебели, преди да открие кръглата маса в нишата за хранене. Тя беше проста и доста очукана, може би не твърде привлекателна, но бе малко по-висока от повечето маси за хранене и му осигуряваше необходимото място за краката. В банята стоеше една много стара и много голяма вана с крака тип лапи, а в спалнята имаше една голяма тоалетна маса, която беше купил за четиридесет и шест долара и много дълъг креват с направен по поръчка матрак, който му беше удобен, макар от дължината да не оставаше свободен дори един инч. Това беше единственото място в света, където можеше да се чувства истински спокоен.

Но не и тази вечер.

Той не можеше да бъде спокоен, докато Антихристът беше още жив. Не можеше да се отпусне, знаейки, че през изминалите дванадесет часа са направени два несполучливи опита за унищожението му.

Кайл обикаляше нервно от малката кухня до всекидневната, влизаше в спалнята и после отново отиваше във всекидневната, спирайки се, за да поглежда през прозорците. Мейн Стрийт беше зловещо осветена от призрачно жълтите улични лампи, както също и от червена, синя, розова и тъмночервена неонова светлина, маскираща истинските цветове на всеки предмет и придаваше на сенките неясни очертания. Преминаващите коли хвърляха фосфоресциращи водни пръски, които падаха обратно върху паважа като кристални пайети. Падащият дъжд беше сребрист и приличаше на разтопен метал, въпреки че нощта съвсем не беше гореща.