Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Те само…

— Умряха за мен .

Чарли въздъхна и не каза нищо повече. Кристин беше твърде чувствителна, за да не изпитва известна вина за Пит Локбърн и Франк Ройтер. Тя просто трябваше да проумее сама, че това не е така — по същия начин като него.

— Добре — каза тя. — И така, какво ще правите вие, докато Джоуи и аз се спотайваме?

— Преди да напуснем вашата къща, телефонирах на административната служба на църквата.

— На нейната църква ли?

— Да. Тя не беше там. Но помолих нейната секретарка да ми уговори среща за утре. Накарах я да обещае, че ще телефонира довечера на Хенри Ранкин, без значение колко късно, и ще му съобщи кога да бъде там.

— Отивате в бърлогата на лъва.

— Не е чак толкова драматично или опасно.

— Какво очаквате да постигнете, като говорите с нея?

— Не зная. Но това изглежда е следващата логическа стъпка.

Кристин се размърда неспокойно на стола си, взе чашата, остави я отново без да пийне от нея и прехапа нервно долната си устна.

— Страхувам се, че…

— Какво?

— Страхувам се, че ако вие отидете при нея… тя може някак си да ви накара да й кажете къде сме ние.

— Не съм толкова лесен — отвърна той.

— Но тя може да използва упояващи средства или изтезание, или…

— Повярвайте ми, Кристин, аз мога да се владея и мога да се справя с тази старица и нейните щуротии.

Тя дълго време го гледа втренчено.

Очите й хипнотизираха с красотата си.

— Вие можете — каза тя. — Аз зная това. Вие можете да се справите с тях. Аз силно ви вярвам, Чарли Харисън. Просто… инстинкт. Имам добро чувство към вас. Зная, че сте способен. Не се съмнявам във вас. Наистина не. Но все още се страхувам.

В един и тридесет, един служител от Клемет-Харисън докара сивия Мерцедес на Чарли до къщата в Лагуна Бийч, така че да може сам да се прибере у дома си. Уморен и със зачервени очи, Чарли погледна часовника си. Беше два и пет.

— Ами, мисля, че трябва да вървя — каза той и отиде до мивката, за да изплакне своята чаша.

Кристин стоеше при кухненския прозорец до вратата и се взираше навън в тъмната нощ.

Той отиде при нея.

— Кристин?

Тя се обърна към него.

— Добре ли сте? — попита той.

Тя кимна, опитвайки се да се покаже смела.

— Просто малко е хладно. — Зъбите й тракаха, докато говореше.

Без много да му мисли, той обви ръцете си около нея. Тя се притисна към него без никакво колебание. После нейните ръце също го прегърнаха. Сега те бяха свързани и нямаше нищо по-хубаво от това да я прегръща. Косата й галеше бузата му. Ръцете й го обгръщаха. Тялото й се сливаше с неговото. Нейната топлина го пронизваше. Нейният аромат го изпълваше. Прегръдката имаше наелектризираща способност на ново и силно желано преживяване и в същото време беше едно приятно и непринудено споделяне. Беше трудно за вярване, ме той я познаваше от по-малко от един ден. Изглежда беше я желал от много по-дълго време. Разбира се, това беше така, въпреки че, ако не я беше срещнал, нямаше да знае, че точно тя е тази, за която бе мечтал от толкова много години.

Тогава той би могъл да я целуне. Имаше желанието и куража да постави ръка под брадичката й, да повдигне лицето й и да притисне устните си до нейните. Знаеше, че тя няма да се противи, че може дори да приеме постъпката му като нормална. Обаче Чарли не направи нищо повече, защото чувстваше, че времето не е подходящо. Сега целувката щеше да бъде отчасти от страх, отчасти от отчаяната й нужда да бъде преосигурена. Ако се стигнеше до целувка, Чарли искаше това да бъде изцяло по други причини: желание, привързаност, любов. Той искаше началото да бъде безукорно за тях.

Кристин изглеждаше смутена, когато накрая се отдели от него.

— Извинявайте — каза тя, усмихвайки се срамежливо. — Нямах намерение да се разтрепервам на рамото ви. Трябваше да бъда силна. Зная това. В тази ситуация няма място за слабост.

— Глупости — възрази нежно той. — Аз също се нуждаех от прегръдка.

— Наистина ли?

— Всеки би могъл да използва от време на време някое плюшено мече.

Тя му се усмихна.

Чарли много съжаляваше, че трябваше да я остави. По целия път до колата, докато вятърът дърпаше палтото му, а дъждът го шибаше по главата, той искаше да се обърне, да се върне обратно там, вътре и да й каже, че между тях се е случило нещо необикновено, нещо, което не би трябвало да се случва така бързо, нещо, което човек вижда във филмите, но никога в живота. Той искаше да й го каже сега, макар времето да не беше подходящо, защото, въпреки че бе сигурен в себе си, не знаеше дали ще успее да се справи със Спайви и нейната лудост. Имаше една вероятност никога да не му се удаде друг удобен случай, никога повече да не види Кристин Скавело.