Дийн Кунц - Служители на Здрача

Чарли се опитваше да скрие скръбта и яростта си, защото не искаше да разстройва още повече Кристин. Тя беше объркана от убийствата и изглеждаше твърдо решена да се счита отчасти отговорна за тях. Той се опитваше да я убеди, че Франк и Пит са знаели риска, когато са приели службата и че ако тя не беше наела Клемет-Харисън, сега телата на път за моргата щяха да бъдат нейното и на Джоуи, така че тя е постъпила правилно като е потърсила помощ. Независимо от аргументите, тя не можеше да се отърси от своето мрачно чувство за отговорност.

Джоуи беше заспал в колата и Чарли го пренесе през косо падащия дъжд и замайващата нощна тишина в детската стая, момчето дори не помръдна, само промърмори тихо и въздъхна.

— Мисля, че няма да му навреди, ако пропусне да си измие една вечер зъбите — каза загрижено Кристин.

Чарли не можа да потисне усмивката си, тя го видя и се усети колко нелепо беше да се тормози за някакви дупчици в зъбите само часове след като момчето се беше спасило от трима убийци.

Изчерви се и каза:

— Мисля, че ако Бог го е запазил от куршумите. Той ще го предпази и от разваляне на зъбите, а?

— Това е едно добро разсъждение.

Чубака се сгуши до леглото и с удоволствие се прозя. Той също бе имал труден ден.

Винс Фийлдс дойде до вратата и попита:

— Къде искаш да бъда, шефе?

Чарли се поколеба, спомняйки си Пит и Франк. Беше ги поставил на пътя на изстрелите. Не искаше да постъпва по същия начин и с Винс. Но, разбира се, не трябваше да мисли така. Той не можеше да каже на Винс да се скрие в дъното на килера, където беше безопасно. Работата на Винс беше да бъде на пътя на изстрелите, ако е необходимо. И Винс и Чарли знаеха това, а също и че работата на Чарли е да дава нареждания, независимо от последствията. И така, какво чакаше? В тази работа или ти изнася да поемеш рисковете, или не.

— Да… аз искам да бъдеш точно тук, Винс — каза Чарли след като се прокашля. — Седни до леглото.

Чарли заведе Кристин в малката спретната кухня, където Джордж Суортаут беше направил един голям кафеник кафе и наливаше чаши за себе си и Винс. Чарли изпрати Джордж до прозорците на всекидневната, за да наблюдава улицата и наля от кафето за себе си и Кристин.

— Мириам, лелята на Хенри, обича бренди. Бихте ли желали малко бренди в кафето?

— Може би, идеята е добра — отвърна Кристин.

Чарли намери брендито в шкафа до хладилника и сипа по малко в двете чаши с кафе.

Те седяха един срещу друг на малката маса до прозореца с изглед към окъпана от дъжда градина, където в момента цъфтяха само сенки.

— Как е раната? — попита той.

— Само малко прищраква.

— Сигурна ли сте?

— Да. Слушайте, какво стана сега? Полицията ще предприеме ли арести?

— Не може. Всичките нападатели са мъртви.

— Но жената, която ги е изпратила, не е мъртва. Тя е част от опита за убийство. Един заговорник. Тя е толкова виновна, колкото и те.

— Ние нямаме доказателство, че ги е изпратила Грейс Спайви.

— Ако и тримата са членове на нейната църква…

— Това би било важна улика. Проблемът е, как можем да докажем, че те са били членове на църквата?

— Полицията би могла да разпита техни приятели, техните семейства.

— Което тя със сигурност ще направи… ако успее да намери техни приятели и техни семейства.

— Какво искате да кажете?

— Никой от тримата гангстери не носеше документи за самоличност. Никакви портфейли, никакви кредитни карти, никакви шофьорски книжки, нищо.

— Отпечатъци от пръсти. Сигурно биха могли да бъдат идентифицирани по техните отпечатъци.

— Разбира се, полицията ще е заеме с това. Но ако тези мъже не са били в армията или нямат криминални досиета, или не са били някога на служба като охрана, за която се изискват отпечатъци от пръстите, техните отпечатъци няма да бъдат регистрирани никъде.

— И така, ние може никога да не узнаем кои са били те?

— Може. Ако не ги идентифицираме, няма начин да ги проследим назад до Грейс Спайви.

Кристин се намръщи и сръбна малко от своето, кафе с бренди. Обмисляше положението. Опитваше се да открие какво може да са пропуснали, за да се намери връзката между убийците и Църквата на Здрача. Чарли можеше да й каже, че си губи времето, че Грейс Спайви сигурно е била много внимателна, но тя трябваше сама да стигне до това заключение.

— Човекът, който ни нападна пред къщата… беше ли същият, който караше пикапа? — попита накрая тя.

— Не. Не беше този, когото наблюдавах с бинокъла.

— Но, ако той е бил вътре, като пътник, може би пикапът е все още паркиран на улицата.