Дийн Кунц - Служители на Здрача

Отвън ги чакаха журналисти, телевизионни екипи и пикапът на една радиостанция. Мощните прожектори към телевизионните камери светнаха веднага щом се появиха Кристин и Джоуи. Репортерите се бутаха един друг за най-добра позиция и всичките веднага заговориха:

— Мисис Скавело…

— … един момент, моля…

— … само един въпрос…

Кристин примигна, когато светлините я удариха в очите.

— … кой би искал да ви убие и…

— … случай с наркотици ли е това…

Тя държеше Джоуи плътно до себе си и продължаваше да върви.

— … вие…

— … вие можете ли…

Към нея щракнаха микрофони.

— … имате ли…

— … вие ще…

Един калейдоскоп от странни лица се сменяше пред тях. Някои бяха в сянка, а други бяха неестествено бледи и светли в светлината от прожекторите.

— … разкажете ни какво чувства човека, когато преживява…

Кристин зърна едно познато лице на мъж от телевизионния екип на „Новини в Десет“.

— … кажете ни…

— … какво…

— … как…

— … защо…

Студеният дъжд проникваше под яката на дъждобрана.

Джоуи стискаше силно ръката й. Репортерите го плашеха.

Искаше й се да им извика да се махат, да стоят настрана, да млъкнат.

Но те се тълпяха по-близо.

Ломотеха й нещо.

Кристин имаше чувството, че си пробива път през глутница гладни животни.

После в тълпата се мерна едно непознато и недружелюбно лице: един мъж над петдесетте с прошарена коса и рунтави прошарени вежди. Той имаше пистолет.

Не!

Кристин не можеше да си поеме дъх. Чувстваше ужасна тежест върху гърдите си.

Това не можеше да се случва отново. Не така скоро. Сигурно те нямаше да направят опит за убийство пред всички тези свидетели. Това беше лудост.

Чарли видя оръжието и изблъска Кристин и Джоуи настрана от пътя.

В този момент репортерка също видя заплахата и се опита да избие пистолета от ръката на нападателя, но за нейна неприятност получи куршум в бедрото.

Лудост.

Хората крещяха, полицаите викаха и всички се хвърлиха на просмуканата от дъжда земя, всички, освен Кристин и Джоуи, които тичаха към зеления Шевролет, придружавани от Винс Фийлдс и Джордж Суортаут. Тя беше на двадесет фута от колата, когато нещо я парна силно и болка премина по дясната й страна, малко над ханша. Кристин не падна, дори не залитна върху хлъзгавия от дъжда тротоар, а просто се гмурна напред. Задъха се. Сърцето й биеше толкова силно, че всеки удар й причиняваше болка. Тя се задържа за Джоуи. Не погледна назад и не разбра дали въоръженият мъж ги преследва, но чу страхотен залп и нечий глас да вика:

— Повикайте линейка!

Кристин не се питаше, дали Чарли беше застрелял нападателя.

Или него бяха застреляли.

Тази мисъл почти я накара да спре, но вече бяха при Шевролета.

Джордж Суортаут отвори с рязко движение задната врата на колата и ги набута вътре, където Чубака лаеше възбудено.

Винс Фийлдс обиколи тичешком колата до вратата на шофьора.

— На пода! — извика Суортаут. — Стойте долу!

И тогава дойде Чарли, хвърляйки се отгоре им, за да ги предпази.

Двигателят на Шевролета изрева. Те се отделиха от бордюра с пронизително свирене на гумите и се впуснаха по улицата, от къщата в нощта и дъжда, в един свят, който не можеше да бъде по-враждебно настроен, отколкото ако беше една чужда планета в друга галактика.

Кайл Барлоу се страхуваше да занесе новината на Майка Грейс, макар да предполагаше, че тя вече е научила за нея посредством някое видение.

Той влезе в задната част на църквата и остана там известно време, изпълвайки с широките си рамена входа между преддверието и купола, почти докосвайки страните му. Събираше сила от огромния месингов кръст над олтара, от библейските сцени, изобразени на стъклописите, от благоговейната тишина. И приятната миризма на тамян.

Грейс седеше сама отляво, на втората пейка в предната част. Ако беше чула влизането на Барлоу, тя с нищо не показа, че е усетила неговото присъствие. Гледаше право напред в кръста.

Барлоу мина по страничния кораб и седна до нея. Тя се молеше. Той почака да свърши и каза:

— Вторият опит също не успя.

— Зная — отвърна тя.

— Какво ще правим сега?

Ще ги преследваме.

— Къде.

— Навсякъде. — Отначало тя говореше тихо, с шепот, който той едва долавяше, но гласът й започна постепенно да се издига и да добива сила и убеденост, докато не отекна зловещо от покритите със сенки стени на купола. — Няма да ги оставим на мира. Няма да им дадем никаква почивка, никакво убежище. За тях няма да има никаква пощада. Ние трябва да бъдем безмилостни, непреклонни, неспящи, непоколебими. Ние ще бъдем кучета — ловджийските кучета на Бога. Ще ги преследваме по петите. Ще ги нападнем и повалим на земята рано или късно, тук или там, когато Господ пожелае. Ние ще спечелим. Сигурна съм в това.