Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Не. Полицията го потърси. Никъде в квартала нямаше бял пикап. Нямаше изобщо нищо, което би насочило вниманието към „Тру Уърд“ или към Църквата на Здрача.

— Ами техните оръжия?

— Те също са били проверени. Очаквам да не са били закупени законно. Няма да има никакъв начин да се разбере кой ги е закупил.

Лицето на Кристин изразяваше разочарованието й, когато каза:

— Но ние знаем, че Грейс Спайви е заплашвала Джоуи и знаем също, че нейни хора са ни преследвали с пикапа. Нямат ли полицаите достатъчно основание, след случилото се нощес, поне да поговорят с нея?

— Да. И те ще го сторят.

— Кога?

— Веднага. Ако вече не са го сторили. Но тя ще отрича всичко.

— Ще я поставят ли под наблюдение?

— Не. Във всеки случай, няма смисъл. Те могат да я наблюдават, но не са в състояние да следят всеки член на нейната църква. Това ще изисква по-многоброен персонал от този, с който разполага полицията. Освен това, тази мярка е противоконституционна.

— Тогава ние сме се върнали назад до точката, от която тръгнахме — заключи отчаяно тя.

— Не. В края на краищата, може би, не веднага, но след известно време, някой от тези безименни мъртви мъже или някое от техните оръжия, или снимките, които направих на мъжа в пикапа, ще ни дадат някаква конкретна връзка с Грейс Спайви. Тези хора не са съвършени. Някъде, те са пропуснали някоя подробности, направили са грешка и ние ще извлечем полза от нея. Рано или късно, те ще направят и други грешки и ние ще имаме достатъчно доказателство, за да ги арестуваме.

— А през това време?

— Вие и Джоуи ще се спотайвате.

— Тук?

— За известно време.

— Е, ще ни намерят.

— Няма.

— Ще ни намерят — каза мрачно Кристин.

— Дори полицията не знае къде сте.

— Но вашите хора знаят.

— Ние сме на ваша страна.

Кристин се съгласи, но той усети, че има още нещо за казване, нещо, което всъщност, не искаше да каже, но не можеше също и да се въздържи.

— Какво има? Какво мислите? — подкани я той.

— Не е ли възможно някой от вашите хора да принадлежи към Църквата на Здрача?

Въпросът го стресна. Той сам беше подбирал хората си, познаваше ги, харесваше ги, доверяваше им се.

— Невъзможно.

— В края на краищата, вашата агенция се е занимавала със Спайви. Вие сте спасили тези две малки деца от нейния култ, откраднали сте ги от тяхната майка. Аз мисля, че, може би, Грейс Спайви ще бъде предпазлива с вас, достатъчно предпазлива, за да внедри някой във вашата организация. Тя би могла да привлече някой от вашите хора.

— Не. Невъзможно. Първият път, когато тя се опита да осъществи контакт с един от тях, той незабавно ми докладва.

— Това може да е някой от вашите нови служители, който е бил последовател на Спайви, преди да постъпи на работа при вас. Вземали ли сте на работа някой нов, откакто сте откраднали тези деца?

— Няколко души. Но ние подлагаме нашите служители на щателна проверка, преди да ги наемем…

— Членството в църквата може да бъде скрито, запазено в тайна.

— Това би било трудно.

— Забелязвам, че престанахте да казвате „невъзможно“.

Тя го караше да се чувства неловко. Чарли обичаше да вярва, че винаги мисли за всичко и е подготвен за всяка евентуалност. Но за това не беше помислил, главно защото познаваше твърде добре своите хора, за да погледне благосклонно на схващането, че някой от тях е толкова слабоумен, че да се остави да бъде привлечен в някакъв шантав култ. Все пак, хората бяха странни, особено в днешно време и единственото нещо в тях, което можеше да те изненада беше, че те никога не са те изненадвали.

Чарли отпи от кафето си и каза:

— Аз ще наредя на Хенри Ранкин да направи изцяло нова проверка на всеки, който се е присъединил към нас от случая „Спайви“ насам. Ако първия път е било пропуснато нещо, Хенри ще го открие. Той е най-добрият, който имаме.

— И вие сте сигурен, че можете да се доверите на Хенри?

— Господи, Кристин, та той ми е като брат!

— Спомнете си за Каин и Авел.

— Слушайте, Кристин, малко подозрение, едно докосване на параноя… това е добре. Не съм против да сте по-предпазлива. Но вие може да отидете твърде далеч. Трябва да се доверите на някого. Не можете да се справите с това сама.

Кристин кимна и погледна в полуизпитото кафе с бренди.

— Прав сте — каза я. — И мисля, че не е много уместно да се безпокоя колко от вашите хора заслужават доверие, когато двама от тях вече умряха за мен.

— Те не умряха за вас — възрази той.

— Да. Те умряха за мен.