Дийн Кунц - Служители на Здрача

Грейс се взираше настойчиво в кръста, докато говореше, но сега обърна своите безцветни очи към него и както винаги, той почувства погледът й да прониква в него до дъното на душата му.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Засега си иди у дома. Спи. Подготви се за сутринта.

— Няма ли да ги атакуваме отново тази нощ?

— Първо ще трябва да ги намерим.

— Как?

— Бог ще ни води. Сега върви. Спи.

Кайл стана и пристъпи в страничния кораб.

— Ти също ли ще спиш? — попита загрижено той. — И ти имаш нужда от почивка.

— Аз не мога да спя, мило момче — отвърна Грейс. Гласът й отново бе станал писклив шепот и в него се чувстваше преумора. Спя само по един час на нощ. После се събуждам и съзнанието ми се изпълва с видения, послания от ангелите, с контакти със света на духовете, с безпокойство, страхове и надежди, с ужасната тежест на отговорностите, с които ме е натоварил Бог. — Тя избърса устата си с опакото на ръката. — Как бих желала да можех да спя, как копнея за сън, за края на всички тези изисквания и безпокойства! Но Той ме е преобразил така, че да мога да действам без да спя по време на тази мисия. Аз няма да спя, докато Бог не пожелае това. Поради причини, които не разбирам, Той се нуждае от мен будна. Настоява за това. Дава ми необходимата сила, за да мога да издържа без сън. Държи ме будна, твърде будна. — Гласът й трепереше и Барлоу предположи, че треперенето се дължи както на благоговеене, така и на страх. — Казвам ти, мили Кайл, да си инструмент на Божията воля е и славно и ужасно, и чудесно и страшно, и стимулиращо и изтощаващо.

Грейс отвори чантата си, извади една носна кърпа и си избърса носа. Внезапно тя забеляза, че кърпата й е покрита с кафяви и жълти петна, отвратително измачкана и с позасъхнали сополи по нея.

— Погледни я — каза тя, посочвайки носната кърпа. — Тя е ужасна. Обикновено бях спретната. Чиста. Моят съпруг, да благослови Бог душата му, винаги казваше, че моята къща е по-чиста от операционна зала в болница. И аз винаги много съзнателно се поддържах спретната. Обличах се добре. Никога не съм носила гнусна носна кърпа като тази, никога преди да ми беше даден този Дар , който изтласка от мен всички обикновени мисли. В очите й блестяха сълзи. — Понякога… аз съм уплашена… благодарна съм на Бог за Дара , да… благодарна съм за спечеленото… но съм уплашена от загубеното…

Кайл искаше да разбере какво трябва да представлява това за нея, какво е да си инструмент на Божията воля, но не можеше да схване нейното умствено състояние или мощните сили, действащи в нея. Не знаеше какво да й каже и се чувстваше потиснат, че не може да я утеши.

— Върви си у дома, спи — каза тя. — Утре може би ние ще убием момчето.

В колата, движейки се бързо през мокрите от бурята улици, Чарли настоя да погледне раната на Кристин, макар тя да твърдеше, че не е сериозна. Той откри с облекчение, че Кристин има право. Беше само одраскване. Куршумът бе оставил плитка бразда с дължина два инча точно над ханша й. Това беше повече ожулване, отколкото рана и най-вече обгаряне от нагрятия куршум. Куршумът не беше в нея и имаше само леко кървене. Независимо от това, те спряха при един нощен пазар, откъдето купиха алкохол, йод и превръзки и Чарли превърза раната, докато Винс зад волана ги извеждаше отново на пътя. Те обикаляха от улица на улица, завиваха внезапно в обратна посока и летяха в шибаната от дъжда тъмнина подобно на насекомо, бягащо от светлината от страх да не бъде ударено и смачкано.

Взеха всички възможни предпазни мерки, за да бъдат сигурни, че не са проследени и пристигнаха в къщата-убежище в Лагуна Бийч чак в един часа след полунощ. Къщата бе по средата на една дълга улица с изглед (на дневна светлина) към океана. Сградата беше малка, едноетажна, с две спални й една баня; старомодна; на около четиридесет години, но добре поддържана, с покрит главен вход, дървена решетка за пълзящи растения и украсени с резба кепенци. Беше забулена от бегонвилия, която пълзеше по една от стените и покриваше по-голямата част от разстоянието до покрива. Къщата беше собственост на лелята на Хенри Ранкин, която беше на почивка в Мексико и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или който и да е от Църквата на Здрача да знае това.

Чарли съжаляваше, че не бяха дошли тук по-рано. Разбира се, той не предполагаше, че Грейс Спайви ще предприеме толкова скоро и такава дръзка и яростна атака. Убиването на куче беше едно, а наглото изпращане на убийци, въоръжени с ловни пушки в тих жилищен квартал… е, той не очакваше, че тя е толкова луда. Беше загубил двама от своите хора, двама свои приятели. Една емоционална киселина, отчасти скръб, отчасти самоупрек, го разяждаше. Той познаваше Пит Локбърн от девет години, а Франк Ройтер от шест и много ги харесваше и двамата. Макар да знаеше, че няма вина за случилото се, той не можеше да спре да се самообвинява.