Дийн Кунц - Служители на Здрача

Глупости, казваше си ядосано Кристин. Глупава мисъл. Глупачка.

Тя обаче не можеше да избие тези натрапчиви мисли от главата си и те я водеха до други нелогични размишления.

Преди седем години… мъжът на кораба за екскурзии… Лушъс Андър… Люк.

Кой, всъщност, беше той?

Какво беше той?

Не, не, не. Невъзможно.

Кристин затвори очи и вдига ръка към главата си. Чувстваше се така уморена. Изтощена. Нямаше сили да се противопостави на тези трескави размишления. Чувстваше се заразена от лудостта на Спайви, замаяна и изолирана, както вероятно се чувстваха жертвите на маларията.

Люк. Години наред тя се опитваше да го забрави. Сега се опитваше да си спомни. Той беше около тридесетгодишен, слаб и с добре развити мускули. Русата му коса блестеше на слънцето. Имаше ясни сини очи, бронзов загар, съвършено равни бели зъби, подкупваща усмивка и свободно държане. Той беше една чаровна, но не особено оригинална смес от сложност и простота, от житейски опит и невинност. Той бе един сладкодумец, който знаеше как да вземе от жените това, което искаше. За Бога, тя бе мислила за него като за сърфист. Ето на какво приличаше той, на модел на младия калифорнийски сърфист.

Въпреки че нейната сила изтичаше през раната, причинявайки й все по-силно замайване и въпреки че изтощението и загубата на кръв отслабваха съзнанието й и я правеха чувствителна към безумните обвинения на Спайви, тя не можеше да повярва, че Люк е бил Сатаната. Дяволът маскиран като сърфист? Това беше твърде банално за вярване. Ако Сатаната беше истински, ако той искаше син и ако искаше тя да го износи, защо просто не бе дошъл онази нощ в истинския си вид? Тя нямаше да може да му се противопостави. Защо не беше я взел направо с много пляскане на криле и силно удряне на опашка?

Люк пиеше бира, а тя много обичаше пържени картофи. Той пикаеше, къпеше си и си миеше зъбите, като всяко друго човешко същество. Понякога приказките му бяха съвсем скучни и глупави. Не можеше ли дяволът да бъде поне неизменно духовит?

Люк със сигурност си беше Люк, нито повече, нито по-малко.

Кристин отвори очи.

Джоуи се смееше и притискаше силно Чубака. Беше така щастлив, така обикновен.

Разбира се, разсъждаваше тя, дяволът би могъл да изпитва перверзно удоволствие от това да ме използва точно мен, да нося неговото дете.

В края на краищата, тя беше бивша монахиня. Нейният брат беше свещеник и… мъченик. Тя беше изоставила своята вяра. Беше девствена, когато се отдаде на човека от кораба за екскурзии. Беше ли тя съвършеното средство, чрез което дяволът да може да се подиграе с първото раждане на девица?

Лудост. Тя се мразеше за тези съмнения в своето дете и за това, че вярваше на каквото и да е от бръщолевенията на Спайви.

И, все пак… Не се ли измени целият й живот към по-добър, откакто забременя с момчето? Тя беше необичайно здрава (никаква настинка, никакво главоболие), щастлива и имаше успешен бизнес. Като че ли беше… благословена.

Накрая, доволен, че кучето е добре, Джоуи се откъсна от Чубака и отиде при Кристин.

— Мамо, свършили ли всичко? — попита той, като триеше зачервените си очи и подсмърчаше. — Добре ли ще сме вече? Аз все още се страхувам.

Кристин не искаше да го погледне в очите, но за своя изненада тя не откри в тях нищо плашещо и нищо, от което кръвта й да замръзне в жилите.

Бренди… не, Чубака дойде при нея и подуши ръката й.

— Мамо — каза Джоуи, коленичейки до нея. — Страх ме е. Какво ти направиха те? Какво ти направиха? Ще умреш ли? Не умирай, моля те, мамо, не умирай.

Кристин го погали по бузата.

Той се страхуваше, трепереше. Но това беше по-добро, отколкото аутистичен транс.

Джоуи се притисна към нея и само след моментно колебание тя го задържа със здравата си ръка. Нейният Джоуи. Нейният син. Нейното дете. Усещането от притискането му към нея беше чудесно, неописуемо прекрасно. Допирът беше по-добър от каквото и да било друго лекарство, защото той я възвръщаше към живота, проясняваше главата й и разсейваше лошите образи и безумните страхове, които бяха перверзното завещание на Спайви. Прегръщайки силно своето дете и чувствайки неговото притискане към себе си, породено от нуждата за обич и сигурност, Кристин беше се излекувала от заразилата я лудост на Спайви. Това момче беше плод на нейната утроба, един живот, който тя бе дала на света и нищо не беше, нито някога щеше да бъде, по-ценно за нея от него.

Кайл Барлоу беше се плъзнал надолу по пода с гръб опрян на стената и бе заровил лице в ръцете си, за да не гледа грозните останки от Майка Грейс. Но Чубака отиде при Кайл, подуши го и Кайл го погледна. Кучето го лизна по лицето. Езикът му беше топъл, а носът студен, както езикът и носът на всяко куче. То имаше смешна муцуна. Как той е могъл изобщо да си помисли, че такова животно може да бъде куче от Пъкъла?