Дийн Кунц - Служители на Здрача

Много далеч, в другите пещери, прилепите сигурно бяха започнали да заемат своите познати места, защото отново пищяха, сякаш спореха помежду си за по-благоприятна позиция. Издаваният от тях зловещ звук, който отново замря, бе станал причина студени тръпки да побият Кристин. Това усещане се засили още повече, когато тя видя своя полухипнотизиран син да накланя глава, сякаш разбираше пискливия език на тези нощни създания. Той беше смущаващо бледен. Устата му се изкриви в нещо, наподобяващо неясна усмивка, но после Кристин реши, че е гримаса на отвращение или ужас, предизвикана от сцената, на която току-що беше станал свидетел и която беше го оставила в това полупаралитично вцепенение.

Когато подновените крясъци на прилепите постепенно замряха, Кристин усети страх, макар и не от случилото се с Грейс Спайви. Тя не се страхуваше, че прилепите може да се върнат, за да убиват отново. Наистина, по някакъв начин, Кристин знаеше, че те няма да дойдат и точно невъзможността да знае това я плашеше. Тя не искаше да разсъждава откъде идва знаенето, да размишлява точно откъде идва, нито какво би могло да означава.

Джоуи беше жив. Нищо друго нямаше значение. Звукът от изстрелите беше привлякъл прилепите и по чиста случайност (или по Божия милост) те бяха ограничили своето нападение само върху Грейс Спайви. Джоуи беше жив. Жив. Кристин внезапно почувства сълзи от радост да парят в очите й. Джоуи беше жив. Тя трябваше да се съсредоточи на това чудесно обръщане на съдбата, защото оттук започваше тяхното бъдеще. Кристин бе сигурна, че то щеше да бъде светло, пълно с любов и щастие, без тъга, без страх и над всичко, без съмнение.

Съмненията могат да те гризат, да разрушават щастието, да превръщат любовта в горчивина. Съмнението можеше дори да се вмъкне между една майка и нейния многообичан син, създавайки непреодолима бездна между тях, а тя просто не можеше да позволи това да се случи.

Независимо от всичко, една мисъл, неканена и нежелана, й дойде наум: вторник, Лагуна Бийч, пункта за обслужване на коли Арко, където бяха чакали Чарли след като едва бяха се спасили от бомбата, разрушила къщата на Мириам Ранкин; тя, Джоуи и двамата бодигарда, стоящи при купчината гуми, когато целият свят отвън бе обхванат от една яростна електрическа буря, която беше така мощна, че приличаше на предизвестие за края му; Джоуи, наблюдаващ я без страх, като че ли това бяха само фойерверки, като че ли… като че ли той знаеше, че те не могат да го наранят. Не беше ли това знак? Не беше ли свръхестествената свирепост на бурята някакво съобщение, което той разбираше и черпеше надежда от него?

Не. Глупости.

Кристин трябваше да изхвърли тези глупави мисли от главата си. Това беше точно този вид лудост, от която можеш да се заразиш само от връзка с подобни на Грейс Спайви. Боже мой, старицата беше като преносителка на чума, разпространявайки безразсъдност и заразявайки всеки със своите параноидни фантазии.

Но какво да кажем за прилепите? Защо дойдоха точно в подходящия момент? Защо нападнаха само Грейс Спайви?

Спри се, каза си тя. Ти просто… правиш от нищо нещо. Прилепите дойдоха, защото бяха уплашени от първите два изстрела, които произведе старицата. Звукът бе толкова силен, че беше ги уплашил и довел. И после, когато дойдоха тук… Ами, тя стреля по тях и ги разгневи. Да. Разбира се. Беше точно така.

Освен… Ако първата двойка изстрели беше уплашила прилепите, защо тогава третият и четвъртият не ги уплашиха отново? Защо те не отлетяха? Защо я нападнаха и се отърваха от нея по такъв… подходящ начин?

Не.

Глупости.

Все още анемично блед, Джоуи се взираше в пода, но беше вече започнал да излиза от своето полуапатично състояние. Той нервно дъвчеше един от пръстите си. Това го правеше да прилича на малко момче, разбиращо, че е направило нещо, което може да разтревожи майка му. След няколко секунди Джоуи вдигна глава и погледът му срещна очите на Кристин. Той се опита да се усмихне през сълзите си, но устата му беше все още мека и отпусната от шока и страха. Джоуи никога не беше изглеждал по-мил и по-нуждаещ се от майчина любов, а неговите слабост и уязвимост свиваха сърцето й.

Със замъглено от болката зрение и слаб от инфекцията и загубата на кръв, Чарли се питаше, дали всичко, което беше се случило в пещерата, не беше станало всъщност само в трескавото му въображение.

Но прилепите бяха реалност. Резултатът от тяхното кърваво дело лежеше неопровержим на разстояние само няколко фута от него.