Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Кайл! — повика го Майка Грейс, чувствайки, че нещо не е наред.

Кайл се обърна към момчето и изтегли ръката с ножа назад, така че да съсредоточи цялата сила на мускулите в първия удар. Ако той изминеше последните няколко крачки приведен, свалеше ножа ниско долу и ръгнеше момчето в корема, всичко щеше да свърши за няколко секунди.

Детето продължаваше да плаче, а ясносините му очи бяха фиксирани върху острието на ножа в ръката на Кайл. Неговото лице беше изкривено от ужас и върху бледата кожа беше избила пот. Малкото му тяло беше леко превито, като че ли в очакване на болката.

— Порази го! — извика Майка Грейс.

През съзнанието на Кайл бързо преминаха въпроси. Как може Бог да е милостив и да продължава да ме кара да нося товара на моето уродливо лице? Кой Бог би ме спасил от един безсмислен живот на насилие, болка и омраза… просто, за да ме принуди да убивам отново? Ако Бог управлява света, защото Той позволява толкова много страдание, болка и мъка? И как би могло да бъде макар и малко по-лошо, ако управлява Сатаната?

— Дяволът е вкарал съмнение в съзнанието ти — каза Грейс. — Ето откъде идва то, Кайл. Не вътре от теб, а от дявола!

— Не — отвърна той. — Ти ме научи винаги да мисля и да се старая да постъпвам правилно, да ме е грижа да постъпвам правилно. Аз възнамерявам да отделя една минутка тук, само една минутка, за да помисля!

— Не мисли, а просто действай — настоя тя. — Или се махай от пътя ми и ме остави да използвам пушката. Как можеш да ме проваляш точно сега? След всичко, което направих? Как можеш да ме проваляш?

Тя беше права. Той й дължеше всичко. Щеше да продължава да бъде просещ глупак, живеещ в мизерия и разяждан от омраза, ако не беше тя. Ако той я провалеше сега, къде беше тогава неговата почтеност, неговата благодарност? Ако я провалеше, нямаше ли да се плъзне обратно към стария си живот почти толкова сигурно, колкото и ако използваше ножа, както искаше тя?

— Моля ви — каза Кристин Скавело. — О, Боже, моля ви, не причинявайте зло на моето дете.

— Изпрати го завинаги обратно в Пъкъла! — извика Грейс.

Кайл се чувстваше, като че ли беше разкъсван. Той правеше преценки на морала и взимаше имащи стойност решения само от няколко години, което не беше достатъчно дълго време, за да му стане това подсъзнателна привичка и да се справя лесно с дилеми като тази. Кайл усети, че сълзи се търкалят по бузите му.

Погледът на момчето се вдигна от върха на острието.

Кайл срещна очите на детето и беше разтърсен от тях.

— Убий го! — извика Грейс.

Кайл трепереше силно.

Момчето също трепереше.

Техните погледи не само се срещаха, но и… сливаха… така че на Кайл се струваше, че може да вижда не само през собствените си очи, а също и през очите на момчето. Това беше едно почти магическо съпричастие, като че ли той и момчето, нападателя и жертвата, бяха едно цяло. Кайл се чувстваше голям и опасен и в същото време… малък и безпомощен. Той внезапно усети замайване и нарастващо смущение. Неговото видение излезе за момент от фокус. После Кайл видя или си въобрази, че вижда себе си да се надвесва над детето. Виждаше се буквално от гледна точка на момчето, като че ли той беше Джоуи Скавело. Това беше поразителен момент на прозрение, странен и дезориентиращ, едно почти ясновидско преживяване. Гледайки се през очите на момчето, Кайл беше поразен от външния си вид, от свирепостта на своето лице и от лудостта на тази атака. Студени тръпки полазиха по гърба му и той не можа да си поеме въздух. Това не ласкаещо го видение на себе си беше ясновидски еквивалент на удар по главата с шлосерски чук с назъбено чело, на психологическо сътресение. Кайл мигна и моментът на прозрение премина. Той отново беше сам себе си, макар с ужасно главоболие и замайване. Накрая Кайл разбра какво трябва да прави.

За изненада на Кристин, гигантът се отвърна от Джоуи и хвърли ножа в пламъците до Чарли. Искри и живи въглени полетяха във въздуха като огнени пеперуди.

— Не! — извика Грейс Спайви.

— Аз съм приключил с убиването — каза огромният мъж. Сълзи се лееха обилно по бузите му, смекчавайки неговия суров и настървен поглед, както дъждът върху прозоречното стъкло замъглява и смекчава гледката отвън.

— Не — повтори Спайви.

— Това е погрешно — каза Кайл. — Дори ако го правя за теб.

— Дяволът е внушил тази мисъл в съзнанието ти — предупреди го старицата.

— Не, Майко Грейс. Ти си ми я внушила.

— Дяволът! — настоя френетично тя. — Дяволът ти я е внушил!