Дийн Кунц - Служители на Здрача

Спайви се спря, за да погледне надолу към Кристин.

— Не му причинявайте зло — удари на молба Кристин. — За Бога, не причинявайте зло на моето малко момче.

Спайви не отговори. Тя се обърна към Чарли и бавно се затътри през помещението. В очите й се четеше маниакална омраза и триумф.

Чарли беше ужасен от видяното в тези очи и отвърна погледа си от нея. Той трескава търсеше нещо, което да може да ги спаси, някакво оръжие и разбира се действие, което бяха пропуснали.

Чарли внезапно почувства увереност, че все още имаше изход и че, в края на краищата, те не бяха осъдени да умрат. Това не беше просто самозалъгване, нито трескаво бълнуване. Той познаваше добре своите собствени чувства и се доверяваше на своите догадки, а тази беше толкова реална и надеждна, колкото всяка друга от предишните. Все още имаше изход. Но къде, какъв?

Когато се взря в очите на Спайви, Кристин почувства, като че ли леденостудена ръка беше бръкнала през нейните гърди и беше сграбчила сърцето й в арктична хватка. В продължение на няколко секунди, тя не можа да мигне, да преглътне, да си поеме въздух или дори да мисли. Старицата беше луда, да, съвсем луда, но в очите й имаше енергия, перверзна сила. И сега Кристин разбираше как Спайви бе в състояние да привлече и задържи последователи за своята безумна кампания. После вещицата се отвърна от нея и Кристин вече можеше отново да си поеме въздух. Тя още веднъж почувства режещата болка в своя крак.

Спайви спря пред Чарли и се взря в него.

Тя умишлено игнорира Джоуи, помисли Кристин. Той беше причината тя да измине целия този път и да рискува да бъде застреляна, причината да се бори с тези планини през две снежни вихрушки. А сега го игнорираше само, за да се наслаждава на момента, да вкуси от триумфа.

Кристин хранеше черна омраза към Спайви, но сега тя бе станала по-черна от черното, бе изместила всичко друго от сърцето й. Просто за няколко секунди, омразата бе изместила дори обичта й към Джоуи. Тя изпълваше всичко, консумираше всичко.

После, лудата жена се обърна към Джоуи и омразата в Кристин отстъпи при сблъсъка си с преминалите бързо през нея вълни на любов, страх, угризение на съвестта и ужас.

През нея премина, също така, още едно нещо: съживяващото чувство, че все още има какво да се направи, за да бъдат поставени на колена Спайви и гиганта. Само да можеше да й се проясни мисълта.

Накрая Грейс се обърна лице срещу лице с момчето.

Усещаше тъмния ореол, който го ограждаше и се излъчваше от него и много се страхуваше, че вече може да е станало твърде късно, за да направи нещо. Може би, силата на Антихриста беше станала вече твърде голяма и детето сега бе неуязвимо.

Сълзи се стичаха по лицето на Джоуи. Той, може би, все още се преструваше, че е само едно обикновено шестгодишно момче, малко уплашено и беззащитно. Дали Джоуи наистина мислеше, че Спайви може да бъде заблудена от това негово действие и че той изобщо има някакъв шанс да й внуши съмнения в този късен час? Тя бе имала моменти на съмнения и преди, както в онзи мотел в Соледад, но тези периоди на слабост бяха кратки и всичките вече далеч зад гърба й.

Спайви направи няколко крачки към него.

Джоуи се опита да се свие още по-навътре в ъгъла, но вече беше се притиснал толкова плътно в мястото на съединяване на скалните стени, че почти изглеждаше като издатина от тях с формата на момче.

Тя спря, когато стигна само на шест или осем фута от него и каза:

— Ти няма да наследиш Земята за хиляда години, нито дори за една минута. Аз идвам да те спра.

Детето не отговори.

Грейс почувства, че неговата сила още не беше станала твърде голяма за нея и увереността й се повиши. Той още се страхуваше от нея. Тя беше дошла навреме.

— Наистина ли мислеше, че ще успееш да избягаш от мен? — попита с усмивка тя.

Неговият поглед се отклоняваше покрай нея и Грейс знаеше, че той гледа към удареното куче.

— Твоят цербер няма да ти помогне сега — каза тя.

Джоуи започна да трепери и направи устата си като при усилие да проговори. Тя можеше да го види да оформя думичката „мама“, но той не беше в състояние да издаде дори най-слаб звук.

Грейс извади дълъг ловджийски нож от един калъф на пояса си. Той беше с остър връх и наточен като бръснач.

Кристин видя ножа и се опита да стане от пода, но жестоката болка в крака осуети намерението й и тя се строполи обратно върху камъка, още докато гигантът преместваше дулото, за да го насочи към нея.

— Аз бях избрана за тази задача, заради начина, по който бях се посветила на Албърт през всичките тези години и защото знаех как да се отдавам напълно и безгранично — каза Спайви на Джоуи. — Ето как се посветих на тази свята мисия: без резерви или колебание, с всяка частица от своята сила и воля. Никога не е имало никакъв шанс да избягаш от мен.