Дийн Кунц - Служители на Здрача

Като се изправи, каменният под се залюля под нея. Кристин се подпря на ръба на перваза на огнището и почака, докато й премине замайването.

После тя се обърна към огъня и сграбчи един горящ клон, който беше между две по-големи цепеници. Беше я страх, че клонът ще започне да хвърля искри, но той продължи да гори като ярък факел.

Джоуи не се помръдна, нито заговори, но наблюдаваше с интерес. Той беше зависим от нея. Сега животът му беше изцяло в нейни ръце.

Известно време Кристин не чуваше никакво викане отвън. Тази тишина не беше на добре. Това можеше да означава, че Спайви и гигантът влизат навътре, че вече са в Z-образния проход…

Кристин направи обратно пътешествие около помещението. Тя мина покрай Чарли и отиде към прохода, през който служителите на Здрача можеха да дойдат всеки момент. Кристин бе предприела по-дългия път, защото при нейното състояние, той беше по-безопасен. Тя усещаше мъчително скъпоценните секунди, които губеше, но не можеше да пресече напряко помещението, защото ако паднеше, имаше опасност да загуби съзнание или да угаси факела. Кристин държеше горящата главня в лявата ръка, а другата използваше, за да се опира на стената. Тя куцукаше, вместо да подскача, защото с куцукане се придвижваше по-бързо. Кристин се осмеляваше да използва малко и ранения си крак, въпреки че болката преминаваше през цялото й тяло, когато пренасяше част от тежестта си върху него. И макар че болката продължаваше да тупа в хармония със силните удари на пулса й, тя повече не беше тъпа. Това беше една изгаряща, пронизваща, щипеща и въртяща болка, която ставаше по-лоша с всеки наказващ удар на сърцето й.

Известно време Кристин се питаше, колко ли много кръв е загубила, но си казваше, че това няма значение. Ако не беше загубила голямо количество, тя, може би, щеше да бъде в състояние да се противопостави за един последен път на служителите на Здрача. А ако беше загубила голямо количество, ако кръвта беше изтекла от някоя главна вена или бе бликнала като фонтан от някоя средна артерия, в края на краищата, нямаше смисъл да проверява, защото един турникет нямаше да я спаси, особено тук, на мили разстояние от най-близката медицинска помощ.

Докато измина разстоянието до далечния край на пещерата и спря близо до отвърстието на входа на тунела, главата й се замая и започна да й се повръща. Тя си запуши устата и усети вкуса на повърнатото в дъното на гърлото си, но успя да го потисне. Светлинните отблясъци на огъня се гонеха по стените и придаваха на пещерата едно усещане за аморфност. Нейните размери и очертания, като че ли непрекъснато се променяха, а камъкът сякаш изобщо не беше камък, а някаква странна пластмаса, която постоянно се топеше и сменяше формата си: стените ту се приближаваха твърде много, ту отново се отдалечаваха; една скална изпъкналост внезапно се появяваше там, където е имало вдлъбнатина; таванът се издуваше надолу, докато почти стигаше главата й, а после отскачаше обратно на предишната си височина; подът се вълнуваше като се издигаше и спускаше и на Кристин на моменти й се струваше, че напълно ще се изплъзне изпод краката й.

В отчаянието си, тя затваряше очи, стискаше ги здраво, хапеше устни и дишаше дълбоко, докато не се почувстваше малко по-добре. Когато отвореше отново очите си, пещерата беше отново стабилна и непроменяща се. Кристин се чувстваше относително стабилна, но знаеше, че тази стабилност е крехка.

Кристин се притисна към стената в една плитка вдлъбнатина от едната страна на прохода. Държейки факлата в лявата ръка, тя бръкна с дясната в джоба си и извади от него кутията-пръскалка със запалителна течност. После използва палеца и показалеца, придържайки я с останалите три пръста и дланта, за да развие капачето и открие неподвижно закрепената пластмасова дюза. Кристин беше готова. Тя имаше план. Добър план. Той трябваше да бъде добър, защото бе единствения изпълним.

Огромният мъж щеше вероятно да влезе пръв в пещерата. Той щеше да има огнестрелно оръжие, вероятно същия полуавтомат, който беше използвал отвън. Оръжието щеше да стърчи пред него и да бъде насочено право напред на височината на кръста. Задачата й беше да го облее, преди той да успее да обърне дулото към нея и да натисне спусъка. А това беше нещо, което той можеше да направи за… колко?… може би за две секунди. Или, може би, за една. Елементът изненада беше най-добрата и единствена надежда. Той можеше да очаква изстрели, хладно оръжие… но не това… Ако тя го облееше със запалителната течност в момента, в който се появеше, той можеше да се стресне достатъчно, за да загуби цяла секунда от времето за реагиране, както и още около една секунда от шока, когато усети миризмата на течността и осъзнае, че е напръскан с нещо леснозапалимо. Това беше цялото време, от което тя се нуждаеше, за да го запали.