Дийн Кунц - Служители на Здрача

Той поклати отрицателно глава.

— Трябва — настоя тя. — Ти трябва да възстановиш силите си.

Чарли премигна с влажните си очи, като че ли се опитваше да проясни погледа си.

— Може би по-късно. Продължава ли… да вали?

— Тази сутрин още не съм излизала навън.

— Ако се е прояснило… ти можеш да тръгваш… без мен.

— Глупости.

— По това време на годината… времето може да се проясни само… за един ден… или дори само за… няколко часа. Ти ще трябва да използваш… предимството на хубавото време… В момента, в който настъпи… излез от планините… преди следващата буря.

— Не без теб.

— Не мога да вървя — каза той.

— Не си се опитал.

— Не мога. Едва… мога да говоря.

Дори усилието да говори го отслабваше. С всяка изречена дума дишането му ставаше по-тежко.

Състоянието му я плашеше, а идеята да го остави сам изглеждаше безумна.

— Почти пристигнахме, момчето ми.

Джоуи кимна.

Ти не можеш сам да се грижиш за огъня — възрази тя.

— Разбира се. Премести ме… по-близо до него. На една ръка разстояние. И натрупай на куп достатъчно дърва… Да стигнат за няколко дни. Аз ще бъда окей.

— Ти няма да си в състояние да приготвяш и подгряваш храната си.

— Остави ми няколко… шоколада.

— Това не е достатъчно.

Той я погледна намръщено и успявайки за момент да вложи повече сила в гласа си, каза твърдо:

— Ти трябва да вървиш без мен. По дяволите, това е единствения начин! Това е най-доброто за теб и Джоуи… и най-доброто също за мен, защото аз не възнамерявам да излизам оттук… без помощта на медицински евакуационен екип.

— Добре — каза тя. — Окей.

Чарли се отпусна изтощен от кратката реч. Когато заговори отново, гласът му бе понижен не само до шепот, но до треперещ шепот, който от време на време напълно заглъхваше в края на думите:

— Когато стигнеш долу… при езерото… можеш да изпратиш тук помощ… за мен.

— Е, всичко това не е сигурно, докато не разбера, дали бурята е отминала или не — каза тя. — Най-добре ще е да отида и проверя.

В момента, в който ставаше, един мъжки глас им извика от отвора на пещерата отвъд двойната преграда на входния проход:

— Ние знаем, че сте там, вътре! Не можете да се скриете от нас! Ние знаем!

Кучетата на Спайви бяха ги открили.

Инстинктивно, без да се колебае, за да обмисля опасността на своите действия, Кристин грабна заредения револвер и тичешком прекоси пещерата към Z-образния проход, който водеше навън.

— Не! — извика Чарли.

Без да му обръща внимание, Кристин стигна до първия завой на проходи и зави надясно, без да провери, дали има някой там. Тя видя само скалните стени в непосредствена близост до нея и едно сиво петно светлина при следващия завой, зад който лежеше последната права от тунела, стигаща до отвора в склона. Кристин бързаше напред с безразсъдна непредпазливост, защото това, може би, беше последното нещо, което хората на Спайви биха очаквали от нея, но също и защото тя вероятно не можеше да постъпи по никакъв друг начин. Кристин просто нямаше пълен контрол върху себе си. Лудите, зли и глупави негодници бяха я принудили да напусне дома си и да бяга. Те бяха я притиснали тук, в една дупка в земята, и сега възнамеряваха да убият нейното дете.

— Ние знаем, че вие сте там! — извика отново невидимият мъж.

Никога през живота си Кристин не беше изпадала в истерия, но сега това беше се случило и тя го знаеше, но не можеше нищо да направи. Всъщност, не я беше грижа, че е изпаднала в истерия, защото й действаше добре, дяволски добре, просто я тласкаше да върви. Истерията я вкарваше в сляпа ярост и диво желание да пролее тяхната кръв, да ги накара да почувстват някаква болка и някакъв страх.

Със същото нелогично пренебрегване на опасността, което беше показала при завиването зад първия ъгъл, тя сега зави зад втория и пред нея се простря последната права отсечка от прохода, откритото пространство в нейния край и силуетът на една фигура на фона на сивата утринна светлина. Мъжът беше в яке с нахлупена на главата качулка. Той държеше пушка… не, автомат, но беше го насочил малко или повече към земята, а не право напред в тунела, защото не очакваше никой да изскочи точно пред него и да се окаже толкова лесна мишена. Такъв шанс се случваше веднъж на милион години. Тя правеше това също като един луд камикадзе, без да я е грижа за последствията. Кристин го изненада и когато той започна да вдига дулото на автомата, за да го насочи към нея, тя стреля един, два, три пъти, улучвайки го всеки път, защото беше толкова близо, че бе почти невъзможно да пропусне.