Дийн Кунц - Служители на Здрача

Оръжието беше направило засечка. Спайви успя да изкара една заклещила се в патронника гилза. Месинговият цилиндър изскочи във въздуха, отразявайки светлината на огъня и падна на пода, издавайки слаб звук.

Уика-уика-уика-уика. Странният звук като от пляскане на криле все повече се приближаваше, идвайки от дълбочината на планината. Хладният въздух вибрираше с него.

Спайви отмести леко погледа си от Джоуи и го насочи към входа от съседната пещера, през който преди няколко минути бяха влезли заедно с гиганта.

— Не! — извика Спайви. Изглежда знаеше какво идва.

И в този момент, Кристин също разбра.

Прилепи.

Едно бучащо, пляскащо с криле и носещо се бързо торнадо от прилепи.

Миг по-късно, те започнаха да нахлува в това помещение от съседните пещери. Бяха сто, двеста и дори повече. Те се издигаха към сводестия таван, пищяха пронизително, работеха усърдно с подобните на кожа криле и се стрелкаха напред-назад като кипящо множество, като лудо вихрещи се сенки към горната част на светлината от огъня.

Старицата ги гледаше втренчено. Тя говореше, но думите й се губеха в барабанния шум от рояка.

Прилепите спряха да пищят като един. Сега се чуваше само шумоленето, пърхането и съскането на крилете. Мълчанието им беше толкова неестествено, че изглеждаше по-лошо от писъците им.

Не, помисли Кристин. О, не!

Маниакалната самоувереност на Спайви се разби в покрова на това, всяващо страх събрание. Тя произведе още два изстрела в кошмарния рояк, което беше едно безсмислено и всъщност опасно нападение.

Дали провокирани от изстрелите или по друга причина, прилепите се спуснаха върху Грейс Спайви като едно-единствено същество, като един облак от малки черни машини за убиване, целите от нокти и зъби. Те раздраха нейния топлоизолиращ скиорски екип, хванаха я за косата, впиха нокти в старицата и останаха така. Спайви тръгна, олюлявайки се, да прекосява пещерата. Тя размахваше ръце и се въртеше, като че ли изпълняваше танц на ужаса или като че ли можеше да отлети с тях. Пищейки и викайки, тя се блъсна в една стена и все още с прилепите, вкопчени в нея продължи да се щура и залита.

Кайл направи две нерешителни крачки към нея и спря. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото учуден.

Кристин не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо. Очите й бяха приковани към ужасната битка.

Спайви сякаш носеше дрехи, съставени от стотици веещи се черни парцали. Лицето й изчезна напълно под тази парцалива дреха.

Освен пърхането и съскането на криле, прилепите поддържаха своето зловещо мълчание, въпреки че сега се движеха още по-френетично и с лоши намерения. Те я разкъсаха на парчета.

Накрая прилепите утихнаха.

Спайви също беше неподвижна.

В продължение, може би, на една минута прилепите представляваха един жив черен погребален покров на тялото, потрепвайки леко, като подухвана от вятъра дреха. През втората минута тяхното неестествено мълчание стана още по-забележимо и изнервящо. Те съвсем не приличаха на обикновени прилепи, нито се държаха като такива. Освен учудващото навременно появяване и целенасочеността на тяхната атака, те притежаваха едно качество, което беше неопределимо странно. Кристин видя някои от малките тъмни зли глави с мигащи кървавочервени очички да се надигат и да се обръщат наляво, надясно, пак наляво, сякаш чакаха заповед от водача на тяхното ято. После, когато заповедта дойде с глас, който само те можеха да чуят, прилепите се издигнаха като един в пляскащ с криле облак и отлетяха обратно в другите пещери.

Кайл Барлоу и Чарли стояха мълчаливи и слисани.

Кристин не погледна мъртвата жена. Тя не можеше да откъсне погледа си от своя син. Той беше жив, колкото и невероятно и удивително да изглеждаше това. След целия ужас и болка, през които бяха минали и след като смъртта изглеждаше неизбежна, за нея бе трудно да повярва, че това помилване, в последната минута беше реално. Неоправдано, Кристин чувстваше, че, ако отмести погледа си от Джоуи, дори за миг, той ще се окаже мъртъв, когато го погледне повторно и че тяхното необичайно спасение ще се окаже илюзия или сън.

Повече от всичко, Кристин искаше да го държи в прегръдките си, да докосва неговата коса и неговото лице, да го притиска силно и да чувства ударите на сърцето му и топлината на дъха му в шията си. Но раната в крака не й позволи да отиде при него, а той изглежда беше в шоково състояние, което бе го накарало да я забрави временно.