Дийн Кунц - Служители на Здрача

Но Чарли се изненада още повече, когато миг по-късно се появи Чубака, покрит целия с лед и сняг и с ниско наведена глава. Той представляваше движещо се определение за нещастие. Чарли беше сигурен, че животното ще рухне и ще загине в бурята, когато беше го видял за последен път на откритото място.

— Боже мой! — възкликна Кристин, когато съзря кучето и видя колко слисан беше Чарли.

Това е важно, помисли Чарли. Кучето се спаси. Това означава, че ние всички ще оцелеем.

Той искаше твърде много да повярва в оцеляването им. Опита се да се самоубеди. Но те бяха още много далеч от дома.

От начина, по който нещата се развиваха за тях, Кристин мислеше, че няма да бъдат в състояние да намерят пещерите, а само ще се скитат из гората, докато не паднат от изтощение и премръзване. Но накрая съдбата беше им запазила малко късмет и след по-малко от десет минути, те намериха това, което търсеха.

Дърветата в близост до пещерите бяха по-нарядко, защото теренът ставаше изключително скалист. Той се издигаше в неравни каменни стъпала, издатини, изпъкналости, тераси и отстъпи. Поради по-малкото дървета, тук беше се натрупал повече сняг. Огромни преспи имаше в основата на склона и на много места по-нагоре, където някой отстъп или тясна тераса осигуряваха някакво улеснение. Но тук имаше също и повече вятър, който свиреше надолу от върховете на огромните дървета, и големи скални площи, оголени от снега. Кристин виждаше в по-ниските формации тъмните входове на три пещери, където тя и Чарли можеше да са в състояние да се изкатерят. В по-горната формация се виждаха входовете на още половин дузина други пещери, но те не бяха достижими. Там, може би, имаше още много отвори, сега затрупани и скрити от преспи, защото тази част от стената на долината очевидно представляваше един лабиринт от тунели и кухини.

Тя занесе Джоуи до една група валчести камъни в подножието на склона и го остави долу на завет.

Чубака закуцука след тях и се отпусна уморено до своя господар. Учудващо беше, че кучето е изминало целия този път, но беше ясно, че няма да е в състояние да отиде много по-далеч.

С въздишка на благодарност и охкане от болката Чарли се свлече на земята до Джоуи и кучето.

Външният му вид плашеше Кристин толкова, колкото и измъченото лице на Джоуи. Кървясалите му очи бяха трескави — два горящи въглена върху загорялото му лице. Тя се страхуваше, че ще остане сама тук, на открито, с телата на единствените двама души, които обичаше и че ще стане пазач на едно гробище в пустинята, което накрая щеше да бъде и нейно последно място за почивка.

— Ще погледна в тези пещери — каза тя на Чарли, викайки, за да бъде чута, тъй като сега, повече или по-малко, те бяха отново на открито. — Ще видя коя е най-добрата за нас.

Той кимна, Джоуи не реагира и тя се отдалечи от тях, катерейки се по скалистия терен към първия тъмен отвор върху лицето на склона.

Кристин не беше сигурна, дали тази част от стената на долината беше от варовик или гранит, тъй като без друго не беше спелеолог и не знаеше в кой вид скала пещерите са най-безопасни. Освен това, дори тези пещери да не бяха безопасни, тя трябваше да ги използва, защото нямаше къде другаде да отиде.

Първата пещера беше с нисък тесен вход. Кристин извади фенерчето от своята раница и влезе в тази дупка в земята. Беше принудена да пълзи на ръце и колена, а в някои места проходът беше достатъчно тесен, за да изисква ловко промъкване. След десет или дванадесет фута тунелът се разшири до помещение със страна около петнадесет фута и нисък таван, колкото едва да може да се изправи. То беше достатъчно голямо, за да ги приюти, но далеч не беше идеално. Други проходи водеха навън от помещението и по-дълбоко в склона, но никой от тях не беше с достатъчно големи размери, за да може да мине през него. Тя отново излезе на вятъра и снега.

И втората пещера не беше подходяща, но третата беше толкова близка до идеалната, колкото тя очакваше да намери. — Първият проход беше достатъчно висок, така че Кристин не беше нужно да пълзи, за да влезе и достатъчно широк, за да не трябва да се промъква. При отвора имаше малка пряспа, но тя мина през нея без затруднение. След пет фута навътре в склона, проходът завиваше рязко надясно и след още шест фута точно толкова рязко обратно наляво. Това бе една двойна преграда, която спираше вятъра. Първата зала беше около двадесет фута широка, тридесет или тридесет и пет фута дълга и дванадесет до петнадесет фута висока в близкия край. Тя имаше гладък под и стени, които бяха изронени и нащърбени на някои места и гладки като водна повърхност на други.