Дийн Кунц - Служители на Здрача

Момчето беше зле. Дишането му бе затруднено и то лежеше неподвижно и мълчаливо до също толкова изтощеното куче.

Докато се вслушваше в неравномерното дишане на Джоуи, Чарли си казваше, че намирането на пещерата е още един добър знак, едно указание, че техният късмет се подобрява, че до един-два дни те ще възстановят силите си и ще могат да се отправят надолу към езерото. Но един друг, по-мрачен глас в него питаше, дали, вместо това, пещерата не беше само един гроб и макар да не искаше да мисли за тази депресираща възможност, той не можеше да си я избие от главата.

Чарли се вслушваше в шума от водните капки в съседната пещера. Студените каменни стени и кухите пространства усилваха този непретенциозен звук и го правеха да изглежда както зловещ, така и странен. Той беше като механично сърцебиене или, може би, като почукване на нокът на животно върху стъклена плоскост.

Огънят хвърляше трепкаща оранжева светлина върху жълтата мечка-тотем, правейки я да потрепва и върху мръсносивите стени. Добре дошла топлина се изливаше от пламтящата купчина дърва. Естественият димоход действаше така, както се надяваше Кристин. Той увличаше пушека нагоре в по-горните кухини и оставяше техния въздух незамърсен. На практика, изсушаващото действие на огъня отнемаше част от влагата във въздуха и елиминираше в голяма степен неприятната миризма на мухъл, която тя бе усетила при първото си влизане в усойната пещера.

Известно време те само се грееха на огъня, без да правят нищо, без да разговарят и дори се опитваха да не мислят.

Постепенно, Кристин свали ръкавиците си, после качулката на якето и накрая свали самото яке. Пещерата не беше силно затоплена и през нея преминаваха течения от съседните кухини, но дебелата блуза и дългата топлоизолираща долна дреха бяха вече достатъчни. Тя помогна също на Чарли и на Джоуи да свалят своите якета.

Кристин даде на Чарли още тиленол. После повдигна превръзката му и постави на раната още антибиотиков прах с още болкоуспокояващо средство.

Той каза, че не изпитва силна болка.

Тя обаче знаеше, че лъже.

Сипаницата, която тормозеше Джоуи, беше започнала най-после да отзвучава. Подуванията спаднаха и деформираното лице на Джоуи бавно възстанови първоначалните си пропорции. Ноздрите му се отпушиха и той повече нямаше нужда да диша през устата, въпреки че продължи малко да хърка, сякаш имаше конгестия в белите дробове.

Моля те, Господи, само не пневмония, мислеше Кристин.

Очите му се разшириха, но все още оставаха плашещо пусти. Кристин му се усмихна и направи няколко смешни гримаси, опитвайки се да предизвика реакция в него, но без резултат. Доколкото можеше да разбере, той дори не я виждаше.

Чарли мислеше, че не е гладен, докато Кристин не започна да топли боб и виенски наденици в един алуминиев съд, който беше част от техния туристически комплект за приготвяне на храна. Ароматът предизвика слюнка в устата на Чарли, червата му започнаха да къркорят и той внезапно се разтрепери от глад.

Обаче щом започна да яде, бързо се засити. Стомахът му се поду и той откри, че все по-трудно преглъща. Самото дъвчене усилваше болката в главата, която дублираше обратно линията на болката в шията и по целия път до раната в рамото му, засилвайки и нея. Накрая храната загуби своя вкус и дори му загорча. Той изяде една четвърт от това, което възнамеряваше първоначално, но дори оскъдната храна дразнеше стомаха му.

— Не можеш ли да поемеш повече от храната? — попита Кристин.

— По-късно ще хапна още.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред.

— Повръща ли ти се?

— Не, не. Добре ми е. Само съм уморен.

Кристин го изучава мълчаливо известно време, а той се усмихна насила, заради нея.

— Ами… когато си готов да хапнеш още, аз ще стопля яденето отново — каза тя.

Докато трепкащите пламъци караха сенките да подскачат и лудуват върху стените, Чарли я наблюдаваше как храни Джоуи. Момчето искаше да яде и можеше да преглъща, но тя трябваше да мачка на пюре наденицата и боба и да подава в устата му кашата с лъжица, като че ли беше бебе, а не шестгодишно момче.

Едно мрачно чувство за провал обзе отново Чарли.

Момчето се беше измъкнало от едно непоносимо положение, от един свят на чиста враждебност в една фантазия, която бе намерило за по-привлекателна. Колко ли дълбоко беше се отдръпнал Джоуи в този свой вътрешен свят? Не беше ли твърде дълбоко, за да може да се върне?

Джоуи отказа да поеме повече храна. Майка му не беше доволна от това, колко малко беше ял, но не можа да го накара да погълне дори една хапка повече.