Дийн Кунц - Служители на Здрача

Отвън, върху откритата площ на долината, трещящата снежна буря приличаше на безкрайна поредица от динамични детонации, на един непрекъснат рев. Буйните пориви на вятъра приличаха на удари, а снегът беше гъст като дим. Времето беше подходящо за край на света.

— Те са минали по този път — каза Майка Грейс.

Барлоу вече знаеше, че тяхната плячка беше минала по този път, защото и техните следи му подсказваха това. В каква посока са се отправили след излизането на открито беше друг въпрос. Макар да бяха излезли оттук едва неотдавна, отпечатъците от краката им не бяха оцелели на голямо разстояние от края на гората. Той чакаше Майка Грейс да му каже нещо, което не можеше сам да забележи.

— Ние не можем да излезем на откритото — каза Бърт Тъли, изследвайки с безпокойство покритото със сняг поле пред тях.

Изведнъж Грейс свали ръцете си и се отдалечи от поляната по-навътре между дърветата.

Те тръгнаха с нея, разтревожени от изписания на лицето й ужас.

— Демони — каза дрезгаво тя.

— В бурята ли? — попита Барлоу.

— Стотици… хиляди… чакащи нас… криещи се в преспите… чакащи да се надигнат… и да ни унищожат…

Барлоу хвърли поглед към откритото пространство. Не можеше да види нищо друго освен сняг. Искаше му се да притежава надареността на Майка Грейс. Наблизо имаше зли духове, а той не можеше да ги открие. Това го правеше да се чувства плашещо уязвим.

— Ние трябва да чакаме тук, докато премине бурята — каза Грейс.

Бърт Тъли беше видимо облекчен.

— Но момчето… — започна Барлоу.

— Става все по-силно — призна Грейс.

— А Здрача?

— Все повече се приближава.

— Ако чакаме…

— Може би ще закъснеем твърде много — каза тя.

— Няма ли Бог да ни запази, ако навлезем в поляната? — попита Барлоу. — Не сме ли въоръжени с неговата сила и милост?

— Ние трябва да чакаме и да се молим — беше единственият отговор, който му даде тя.

Тогава Кайл Барлоу разбра, колко късно, всъщност, беше станало. Толкова късно, че трябваше да бъдат по-бдителни, отколкото досега. Сатаната беше сега с толкова силно и реално присъствие в този свят, колкото и самият Бог. Може би, везните още не бяха се наклонили към страната на дявола, но равновесието беше крехко.

Кристин свали покритата с лед маска от лицето на момчето, а Чарли трябваше да се отвърне от детското лице, когато то беше открито.

Аз ги провалих, помисли той.

Отчаяние го обзе и предизвика сълзи в очите му.

Чарли седеше на земята, облегнат на едно дърво и почиваше със затворени очи и глава, облегната също на ствола. Той пое няколко пъти дълбоко въздух, опита се да спре да трепери, да мисли оптимистично и да се убеди, че всичко ще бъде наред, но не успя. През целия си живот беше оптимист и това неотдавнашно запознанство с разкъсващото душата съмнение беше отвратително.

Тиленолът и обезболяващият прах имаха само слабо въздействие върху неговата болка, но дори това минимално облекчение изчезваше. Болката в рамото му отново набираше сила и беше започнала да се разпространява наоколо, както преди. Тя минаваше през гърдите и нагоре през шията отиваше в главата.

Кристин говореше тихо и окуражаващо на Джоуи, макар да й се искаше да плаче при вида му, както бе направил Чарли.

Чарли събра кураж и погледна отново момчето.

Лицето на детето беше червено, на бучки и силно обезобразено от копривна треска, причинена от лютия студ. Очите му бяха почти затворени от подуване. Те бяха покрити по краищата с една лепкава слузеста субстанция, с каквато бяха слепени и миглите му. Ноздрите на Джоуи бяха запушени от подуване, така че той дишаше през устата, а устните му бяха напукани, подпухнали и кървяха. Червенината на лицето му се нарушаваше само от две петна на бузите и едно петно на върха на носа, което можеше да означава премръзване, макар Чарли горещо да се надяваше, че не е.

Кристин погледна Чарли. Нейният собствен песимизъм личеше по угрижения й поглед, ако не в гласа й:

— Добре. Ние трябва да продължим нататък. Трябва да избавим Джоуи от този студ. Трябва да намерим пещери.

— Не виждам никаква следа от тях — каза Чарли.

— Те трябва да са наблизо — предположи Кристин. — Необходима ли ти е помощ, за да се изправиш?

— Ще се справя сам — отвърна той.

Тя вдигна Джоуи. Момчето не се хвана за нея. Ръцете му висяха отпуснати надолу. Кристин погледна Чарли.

Чарли въздъхна, хвана се за дървото и с голямо усилие се изправи. Беше съвсем изненадан, че е успял.