Дийн Кунц - Служители на Здрача

Това нямаше значение. Хората на Спайви нямаше да ги последват през снежната виелица.

Кристин застана на ръце и колена и се отдалечи пълзешком от снежната клопка, търсейки Джоуи. Той беше там, на земята, сгушил се в позата на зародиш, с изтеглени нагоре колена и опряна на тях глава.

Чубака стоеше до него, като че ли разбираше, че момчето се нуждае от топлината му, макар видът на животното да подсказваше, че то няма топлина за даване. Козината му бе покрита със сняг и лед, а имаше лед и на ушите. Чубака я гледаше с тъжните си кафяви очи, пълни с объркване, страдание и страх.

Кристин се срамуваше, че беше го обвинила отчасти за отдръпването на Джоуи и че беше пожелала никога повече да не го види. Тя постави ръка върху голямата му глава и той, въпреки умората си, намери сили да потърка нежно муцуната си в нея.

Джоуи беше жив, в съзнание, но в окаяно състояние. По неговата маска бе полепнал набит сняг. Ако тя не го махнеше скоро от този вятър, той щеше да замръзне от студ. Погледът му беше още по-безучастен отпреди.

Кристин се опита да го накара да стане, но той не можа. Въпреки че беше изтощена и разнебитена и въпреки че левият крак продължаваше да я боли от падането, тя трябваше да го носи.

Кристин изрови компаса от джоба си, погледна го и се обърна с лице на изток-североизток, към частта от гористата местност, където трябваше да се намират пещерите. Тя можеше да вижда на разстояние само пет или шест фута. По-нататък бурята образуваше снежна пелена, която падаше като тежки завеси.

Изненадана от степента на своята собствена жизненост, тя вдигна Джоуи и го задържа в двете си ръце. Майчиният инстинкт трябваше да спаси нейното дете, независимо какво щеше да й коства това, а нейното майчино отчаяние бе освободило някакъв последен оскъден запас от адреналин.

Чарли се движеше до нея, но видът му беше лош, почти толкова ужасен, колкото на Джоуи.

— Трябва да влезем в гората! — викаше тя. — Да се спасим от вятъра.

Кристин не мислеше, че Чарли ще може да я чуе при този вой на носещата смърт буря, която бушуваше на поляната. Той обаче кимна, като че ли беше разбрал нейното намерение и те тръгнаха в белотата, надявайки се компасът да ги отведе до относителния подслон на мамонтовите дървета. Те се влачеха с повишено внимание, за да избегнат попадането в някой друг снежен капан.

Кристин погледна назад към Чубака. Кучето се стараеше да ги следва, но с огромни усилия. Дори да можеше да възстанови силата на краката си, нямаше почти никакъв шанс, че ще успее да достигне с тях до дърветата. Това беше, може би, последния път, когато го зърваше. Бурята щеше да го погълне точно както пълната със сняг яма беше се опитала да погълне нея.

Всяка крачка беше изпитание.

Вятър. Сняг. Жесток студ.

Умирането беше по-лесно, отколкото вървенето.

Тази мисъл я плашеше и й даваше сила да направи още няколко крачки.

Едно добро нещо: нямаше никакво съмнение, че техните следи щяха да бъдат напълно заличени. Бесният вятър и арктичният яростен снеговалеж щяха да направят невъзможно проследяването им от фанатиците на Спайви.

Снегът падаше от небето, като че ли беше изтръскван от огромни сандъци и префучаваше надолу на парцали и буци.

Още една крачка. Още една.

Вятърът напластяваше снега по техните ръце, крака, гърбове и гърди, сякаш ги покриваше с броня, докато дрехите им не добиха същия цвят като пейзажа около тях.

Отпред се появи нещо. Един тъмен силует. Той се материализираше в бурята и после беше скрит от една още по-яростна снежна вихрушка. Силуетът се появи отново и този път не изчезна. После още един. Това бяха огромни тъмни петна, призрачни образувания, които се издигаха отвъд снежните завеси. Постепенно, те започнаха да стават по-ясни и по-добре очертани. Да. Едно дърво. Няколко дървета.

Те вървяха най-малко петдесет ярда в гората, преди да намерят място, където взаимно преплетените клони на вечнозелените дървета станаха така на гъсто над главите им, че започнаха да спират значителна част от снега. Видимостта се подобри. Те бяха се освободили също и от бруталните юмруци на вятъра.

Кристин спря, пусна Джоуи на земята и махна неговата набита със сняг маска. Сърцето й се сви, когато видя лицето му.

Кайл Барлоу, Бърт Тъли и Една Ваноф се събраха около Грейс в края на гората под последните вечнозелени дървета. Вятърът ги лижеше откъм поляната, като че ли беше гладен за тяхната топлина. Със свалени от ръцете ръкавици, Грейс протегна ръцете си с длани към поляната отвъд дърветата, получавайки ясновидски възприятия. Другите я чакаха мълчаливо да реши какво да правят по-нататък.