Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Колко отдавна са напуснали това място? — попита Грейс, чийто глас беше толкова дрезгав, колкото напукани и безкръвни бяха устните й.

— Трудно е да се каже. Огнището е изстинало, но в такова време въглените се охлаждат наистина бързо.

— Ако Харисън е така лошо ранен, както мислим ние — каза Бърт Тъли, — те не може да са много далеч. Ние сигурно сме ги наближили: Можем да си позволим да вървим бавно, да бъдем внимателни и да се уверяваме, че няма да се натъкнем на нова засада.

— Не. Ако те са наблизо, нека побързаме и приключим с тях — каза Грейс.

Тя се обърна, направи една крачка, препъна се и падна.

Барлоу я вдигна и постави на крака.

— Безпокоя се за теб, Майко — каза той.

— Аз съм добре — отвърна тя.

— Майко, ти изглеждаш… изтощена — намеси се Една Ваноф.

— Може би ще трябва да починем тук няколко минути — добави Бърт.

— Не! — отсече Майка Грейс. Нейните кървясали очи ги пронизаха. — Никакви няколко минути. Нито дори една минута. Не можем да си позволим да дадем на момчето дори секунда повече, отколкото трябва. Казах ви… с всяка секунда, която живее, неговата сила се увеличава. Казах ви го хиляда пъти!

— Но, Майко, ако нещо се случи с теб, останалите няма да сме в състояние да продължим.

Барлоу потрепери от пронизващата сила на нейния поглед. И сега гласът й имаше едно особено качество, което се появяваше в него само след видение. Това беше един пронизващ резонанс, който вибрираше в костите му.

— Ако аз угасна, вие ще трябва да продължите. Вие ще продължите. Богохулство е да се говори, че вашият съюз е по-скоро с мен, отколкото с Бога. Ще продължите, докато не ви оставят вашите собствени крака, докато не можете да пролазите дори един фут повече. И вие, все пак, ще продължавате да вървите, иначе Бог няма да се съжали над вас. Няма да има никакво съжаление и никаква милост. Ако вие го разочаровате в тази мисия, Той ще остави душите ви да бъдат повикани в армиите на Пъкъла.

Някои хора не се повлияваха, когато Майка Грейс им говореше по този начин. Други чуваха само декламирането на една стара глупачка. Трети бягаха, като че ли тя ги заплашваше. Четвърти се смееха. Кайл Барлоу обаче винаги беше смирен. Нейният глас продължаваше да го очарова.

Те напуснаха скалния навес и се отправиха надолу по еленовата пътека. Колоната се водеше от Барлоу, Една Ваноф беше втора, Майка Грейс трета, а Бърт Тъли бе последен. Виенето на вятъра приличаше на страховит демоничен глас, а на Барлоу той непрекъснато му напомняше за злите сили, които дори сега заговорничеха, за да поемат управлението на Земята.

Кристин беше започнала да мисли, че те никога няма да излязат от поляната.

Това беше по-лошо от снежната буря. Неразличимост на релефа с вятър, който беше толкова силен, че приличаше на ураган при тропически климат, а снегът падаше така обилно и бързо, че Кристин не виждаше на повече от два или три фута пред себе си. Светът беше изчезнал. Тя се движеше през един кошмарен пейзаж без подробности, в един свят само от сняг и сива светлина. Гората не се виждаше от никоя страна. Кристин невинаги виждаше Джоуи, когато последният изоставаше на разстояние, колкото бе дължината на въжето. Това беше ужасно. И макар светлината да беше сива и разсеяна, имаше един всепроникващ блясък, който изгаряше в нейните очи и тя съзнаваше, че опасността от снежна слепота е съвсем реална. Какво щяха да правят, ако трябваше да опипват своя път през поляната без да виждат, търсейки североизточния край на долината само по инстинкт? Кристин знаеше отговора: те щяха да умрат. Тя спираше на всеки тридесет крачки, за да погледне компаса, закътвайки го в своите облечени в ръкавици ръце и въпреки че се стараеше да се движат по права линия, няколко пъти откриваше, че следват погрешна посока и трябваше да коригира курса.

Дори да не се заблудяха и загубеха, те можеха да умрат тук, ако не се движеха достатъчно бързо, защото студът бе по-силен, отколкото Кристин изобщо можеше да си представи. Той беше толкова силен, че тя нямаше да се изненада, ако внезапно замръзне права по средата на крачка.

Кристин се безпокоеше за Джоуи, но момчето се държеше на крака и се движеше тежко до нея дълго след като тя очакваше да падне. Неговото квази-кататонично отдръпване беше по ирония на съдбата от полза при тези обстоятелства. Понеже не беше в хармония с реалния свят, студът и вятърът му влияеха по-малко, отколкото в противния случай. Но дори така, природните сили щяха да вземат своя данък след известно време. Кристин трябваше скоро да го отведе от поляната в относителния подслон на гората, независимо дали щяха да достигнат или не мястото, където се намираха пещерите.