Дийн Кунц - Служители на Здрача

Кристин трябваше да сгъне картата няколко пъти, за да бъде с малка площ, докато я изучава, защото от време на време, вятърът се втурваше от поляната и се разбиваше между дърветата, прониквайки на известно разстояние на вътре в гъстата гора и блъскайки, мушкайки и грабвайки всичко по пътя си.

Силна снежна виелица бушуваше в най-ниската равнинна част на долината извън очертанията на гората. Вятърът духаше от югозапад, бучейки като експресен влак и носейки пред себе си снежна пелена. Снегът валеше толкова на гъсто, че през по-голямата част от времето можеше да се види само около една трета от пътя през поляната, където светът сякаш свършваше в гола бяла стая. Понякога обаче вятърът утихваше за няколко секунди или сменяше за кратко време посоката си. В същия миг стотиците непрозрачни снежни завеси потрепваха и се разтваряха, а в далечината можеха да се видят още дървета, скупчени в другия край на поляната и по-нататък далечната стена на някак си тясната долина, зад която се мержелееше още един силно отдалечен ръб на билото, където ледът и скалите имаха хромов отблясък, дори при липсата на слънце.

Съгласно картата, през средата на поляната минаваше малка рекичка, която течеше по дължината на долината. Кристин вдигна поглед и присви очи срещу белия водовъртеж отвъд гората, но не можа да види рекичката, дори когато снежната завеса се разтвори. Тя си я представи замръзнала и покрита със сняг. Ако те следваха рекичката (вместо да пресекат поляната и влязат в следващата гора) тя щеше накрая да ги отведе в горния край на една тясна клисура, която се спускаше надолу към езерото, защото долината беше висока и се стесняваше като фуния на югозапад, а те бяха все още далеч над Таху. Вчера, когато за първи път разтвори картата, Чарли каза, че те ще следват този път, ако се наложи да напуснат хижата и да поемат през дивата местност, но това беше преди той да бъде ранен. Оттук до най-близката цивилизация имаше три или четири мили път пеша и този маршрут не беше обезкуражаващо дълъг, ако си в добро физическо състояние. Обаче сега, когато Чарли беше ранен и слаб и трябваше да се движат в истинска снежна виелица, нямаше никаква надежда да успеят да стигнат до езерото по този път. При тяхното положение, три или четири мили беше едно точно толкова епично пътешествие, колкото прекосяването на, Китай.

Кристин отчаяно търсеше по картата някой друг път за измъкване или някакви указания за подслон и след като неколкократно се консултира с легендата, за да интерпретира картографските символи, тя откри пещерите. Те бяха по дължината на същата тази страна на долината, на половин миля на североизток оттук. Съдейки по картата, пещерите бяха интересни за тези усърдни туристи, които се интересуваха от древни индиански стенописи и които имаха манията да колекционират накрайници на стрели. Кристин не можеше да определи, дали се касаеше само за една или две малки пещери, или за разширяваща се мрежа от тях, но си помисли, че те биха могли да бъдат поне достатъчно големи, за да им послужат за убежище както от фанатиците на Спайви, така и от убийственото време.

Тя отиде по-близо да Чарли, опря главата си до неговата, за да бъде чута над воя на вятъра и му каза какво е намислила. Той беше напълно съгласен и доверието му в нейния план я накара да вярва още повече в него. Кристин престана да се безпокои, дали решението да отидат при пещерите е мъдро и започна да се безпокои, дали ще бъдат в състояние да стигнат през бурята до тях.

— Ние бихме могли да вървим на североизток през гората по дължината на долината, следвайки основата на нейната стена — каза тя на Чарли, — но така ще оставим следа.

— Докато, ако излезем на поляната преди да сме се отправили нагоре по долината, ако преминем по откритото пространство, бурята за нула време ще заличи следите ни.

— Да.

— Хората на Спайви ще ни загубят точно тук — каза той.

— Точно така. Разбира се, за да достигнем пещерите ще трябва, по-нататък на север, отново да влезем в гората. Те нямат шанс, дори едно на милион, да открият отново нашата следа, поради следната причина: те ще очакват да се отправим надолу по долината, на югозапад, към езерото, защото цивилизацията е в тази посока.

— Правилно. — Чарли облиза напуканите си устни. — На североизток от нас няма изобщо нищо, освен… още пустош.

— Те няма да ни търсят в тези околности, нали? — попита Кристин.

— Съмнявам се да го сторят — отвърна Чарли. — Да вървим.