Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Да вървим там, по откритото, във вятъра и снега… няма да е лесно — каза тя.

— Чувствам се добре. Ще се справя.

Видът му не подсказваше, че ще може да се справи. Очите му сълзяха и бяха кървясали. Лицето му имаше измъчен вид и беше поразително бледо, а устните безкръвни.

— Но ти трябва да… се грижиш за Джоуи — каза Чарли. — По-добре отрежи парче въже… и го привържи с него към себе си.

Това предложени беше добро. В откритото поле, видимостта беше в най-добрия случай само двадесет ярда, влошавайки се до по-малко от четири ярда, когато вятърът се раздвижваше и причиняваше снежна вихрушка. За Джоуи, разбира се, щеше да бъде лесно да върви на разстояние няколко крачки, но веднъж разделили се, те щяха да открият, че ще е трудно, ако не и невъзможно, да се намерят отново. Тя отряза едно парче въже от макарата, която висеше на нейната раница и завърза единия край на кръста си, а другия за кръста на момчето. Така то можеше да се движи свободно до шест фута от нея.

Чарли често поглеждаше нервно назад по пътя, по който бяха дошли.

Кристин беше повече обезпокоена от факта, че Чубака също поглеждаше назад. Той все още лежеше относително спокойно, но ушите му бяха наострени и тихичко ръмжеше.

Тя помогна на Чарли и на Джоуи да сложат маските, защото те щяха да се нуждаят от тях, независимо че отворите за очите ограничаваха полезрението им. Кристин постави своята маска на лицето, нагласи отново качулката и изтегли плътно връзките под брадичката си.

Джоуи стана без да му каже никой. Това беше добър знак. Той продължаваше да изглежда безпомощен, безпристрастен и не интересуващ се какво става около него, но поне на подсъзнателно равнище разбираше, че е време да тръгва. Това означаваше, че той не е съвсем недосегаем.

Кристин помогна на Чарли да се изправи.

Той не изглеждаше добре.

Тази последна половин миля до пещерите щеше да бъде чисто мъчение за него. Обаче нямаше какво друго да направят.

Кристин хвана с едната ръка здравата ръка на Чарли близо до рамото (за да бъде готова да го подкрепи, ако станеше нужда) и както бе свързана с Джоуи посредством въжето, тя ги поведе през поляната. Вятърът беше като разгневен звяр. Температурата на въздуха бе най-малко двадесет градуса под нулата. Снежните парцали не бяха повече никакви парцали. Те бяха се свили до мънички кристали сачми, които изскачаха с остър звук от топлоизолиращите дрехи на Кристин. Ако Адът беше студен, вместо горещ, той би трябвало да представлява нещо подобно.

Пепел и полуизгорели черни клони беше всичко, което бе останало от до неотдавна буйно горящия огън в средата на пътеката. Кайл Барлоу ритна обгорения детрит, разпръсквайки го.

Той пристъпи под скалния навес и хвърли поглед на изоставената раница. В един от ъглите на скалната ниша имаше хартиени отпадъци — обвивки от опаковките на марлени превръзки.

— Ти беше прав — каза Бърт Тъли. — Човекът е бил ранен.

— Достатъчно тежко, за да не може да носи повече своята раница — допълни Барлоу, отвръщайки се от изоставения товар.

— Аз обаче все още не съм сигурен, дали трябва да го преследваме само ние, четиримата — отбеляза Тъли. — Нуждаем се от подкрепления.

— Няма време, за да ги докараме — каза Барлоу.

— Но той… той уби така много от нас.

— Подозираш ли ни?

— Не, не — отвърна Тъли, но изглеждаше уплашен.

— Сега ти си войник — напомни му Барлоу. — С Божията закрила.

— Зная. Само че… този… Харисън… той е дяволски добър стрелец.

— Вече не е толкова добър, колкото е бил преди да го рани Дени.

— Но той е застрелял Дени! Сигурно все още е много добър.

— Ти видя мястото по-назад на пътеката, където е падал. Там, където е дошла тя и му е помогнала, има още кръв — отвърна нетърпеливо Кайл.

— Но подкрепления…

— Забрави за тях — каза Кайл, проправяйки си път покрай него.

Барлоу също имаше своите съмнения и се питаше, дали не беше рязък с Бърт само за да изхвърли от съзнанието си своето собствено променено мнение.

Една Ваноф и Майка Грейс чакаха на пътеката.

Старицата не изглеждаше добре. Очите й бяха кървясали, хлътнали дълбоко и полузатворени от потъмнялата плът, която ги ограждаше. Тя беше прегърбена и превита в кръста като самия образ на изтощението.

Барлоу беше учуден, че тя бе дошла толкова далеч. Той искаше да я остави в хижата с пазачи, но тя бе настояла да продължи в планината с тях. Барлоу знаеше, че е жизнена жена и че притежава значителни за нейната възраст сила и издръжливост, но беше изненадан от непоколебимото й движение напред през гората. Понякога, те трябваше да й помагат на някое трудно място и веднъж дори той я носи в продължение на тридесетина ярда, но по-голямата част от пътя тя беше изминала със собствени сили.