Дийн Кунц - Служители на Здрача

Барлоу забеляза също кръв върху скалите, които образуваха стените на това закътано място: тъмни, замръзнали петна върху сивкавия гранит.

Той се наведе и се взря в подаващите се от бялата снежна покривка гилзи. После разчисти мекия сух пласт от новия сняг, който беше паднал изминалия половин час, махайки настрана също и гилзите и отдолу, върху стария пласт сняг, откри още много кървави петна. Кръвта на Дени Роджърс? Или част от нея беше на Харисън? Може би, Роджърс беше ранил негодника.

Барлоу се отвърна от източния ръб, прекоси тясното било и започна да търси мястото, от което еленовата пътека продължаваше към следващата долина. Понеже Антихристът и неговите пазители бяха следвали пътеката дотук, логично беше да се приеме, че те са продължили да я следват и по отвъдната страна на билото. Новият сняг не се задържаше върху обдухваното от вятъра платно, но се трупаше точно оттатък ръба му. Там вятърът не духаше така силно и шубраците и скалите му даваха възможност да го натрупва върху тях, заличавайки входа към еленовата пътека. Той едва не я пропусна и трябваше да си пробива път през преспата, но после видя и еленови следи и отпечатъци от човешки стъпки върху по-тънкия снежен килим под дърветата.

Барлоу слезе няколко ярда по склона, докато не откри това, което се надяваше да открие: петна от кръв. Нямаше начин тази кръв да е от Дени Роджърс. Вече нямаше никакво съмнение, че Харисън беше ранен.

Чарли беше впечатлен, но не и изненадан от това, колко бързо и сигурно Кристин взе инициативата в свои ръце. Тя ги изведе на пътеката и те тръгнаха отново надолу към дъното на долината.

Джоуи и Чубака ги последваха. Момчето не каза нищо. То се тътреше по пътеката, сякаш чувстваше, че само си губят времето, като се опитват да избягат. Но Джоуи не спря и не изостана. Държеше се близо до тях. Кучето взимаше пример от своя господар и се движеше мълчаливо с клюмнала глава и унил поглед.

Чарли очакваше да чуе викове на пътеката зад тях. От минута на минута, той ставаше все по-сигурен, че ще започне стрелба.

Но снегът падаше, вятърът виеше, дърветата скърцаха и шумоляха, а хората на Спайви не се появяваха. Сигурно беше ги уплашил добре при последната засада. Може би, те бяха останали половин час там, където беше ги оставил, страхуващи се да изпълзят от скривалището си. А след като започнеха отново да се движат към билото, те трябваше да го правят с изключителна предпазливост.

Беше твърде наивно да вярват, че Спайви и хората й ще се откажат от преследването и ще се върнат. Те никога не биха го направили. В края на краищата, Чарли бе научил много за тях. Дентън Буд, неговият дебел приятел-психолог беше прав: само смъртта можеше да спре тази банда фанатици.

При лъкатушенето си през долната половина на склона, еленовата пътека започна да прави по-големи отклонения от преди. Те нямаше да стигнат дъното на долината така бързо, както бяха предвидили.

Първите двадесет минути Чарли не се нуждаеше от голяма помощ, защото в по-голямата си част пътят беше лек и невзискателен. Няколко пъти той трябваше да се хване за дърво или да се подпре на скала, за да запази равновесие и два пъти, когато склонът бе станал твърде стръмен, беше се облягал на Кристин, но не се държеше непрекъснато за нея. Фактически, Чарли се справяше значително по-добре, отколкото мислеше, че е възможно, когато бяха тръгнали.

Макар тиленолът и антибиотиковият прах да бяха притъпили болката, тя продължаваше да бъде неприятна. Дори притъпена от лекарствата, болката беше толкова интензивна, че Чарли би трябвало да очаква да го извади от строя, ако не бе открил, че я понася по-търпеливо, отколкото е мислил, че ще може. Той се адаптираше към нея. Скърцаше със зъби и правеше гримаси, но се адаптираше.

След двадесет минути обаче силата му започна да намалява и той се нуждаеше по-често от помощта на Кристин. Те достигнаха равнинната част на долината за двадесет и пет минути, през което време на него започна отново да му се замайва главата. Пет минути по-късно, когато стигнаха на границата на една обширна поляна, Чарли трябваше да спре и си почине, докато все още бяха под прикритието на дърветата. Той седна под един бор и се облегна на стъблото му.

Джоуи седна до него, но не каза нищо, дори не забеляза присъствието му. Чарли беше твърде уморен, за да се опита да изтръгне дума или усмивка от момчето.

Чубака лижеше своите леко кървящи лапи.

Кристин също седна и извади картата, която Чарли беше разстилал вчера на масата в хижата, настоявайки да й покаже как биха могли да излязат от планините, ако пристигнат хората на Спайви и се опитат да ги поставят на тясно. Господи, колко невероятно изглеждаше тогава една такава ситуация и колко ужасно неизбежна изглеждаше тя сега!