Дийн Кунц - Служители на Здрача

… а сърцето му биеше лудо, когато се събуди и се намери облегнат на падналото дърво.

Кристин.

Джоуи.

Не трябва да ги разочарова. Той се покатери и седна върху ствола, питайки се, дали би посмял да се опита да върви. Реши, че няма да може и отново се отпусна на колена. Той пълзеше.

В един момент почувства рамото си по-добре.

Чувстваше го като мъртво. Така беше по-добре.

Болката утихна.

Той пълзеше.

Ако се спреше за момент, ако се свиеше и затвореше очи, цялата болка щеше да изчезне. Знаеше, че ще изчезне.

Но Чарли продължаваше да пълзи.

Той беше жаден и му беше горещо въпреки мразовития въздух.

Чарли спря, загреба шепа сняг и го сложи в устата си. Снегът имаше отвратителен метален вкус. Той, все пак, го преглътна, защото чувстваше, че гърлото му гори, а отвратителният сняг беше поне студен.

Всичко, от което се нуждаеше сега, преди да продължи да се движи отново, беше малка почивка. Денят не беше светъл. Въпреки това, проникващата надолу между дърветата светлина причиняваше болка в очите му. Само ако можеше да ги затвори за момент, да прекъсне сивия блясък…

Кристин не искаше да оставя Джоуи и Чубака сами под скалния навес, но нямаше избор, защото знаеше, че Чарли е в беда. Не я безпокоеше само продължителната стрелба. Безпокоеше я отчасти и вика, който бе престанал преди малко и отчасти факта, че Чарли беше се забавил така дълго. Това обаче бяха само догадки. Да ги наречем женска интуиция. Тя разбираше, че Чарли се нуждае от нея.

Кристин каза на Джоуи, че няма да се отдалечава много, а само на около стотина крачки нагоре по пътеката, за да види, дали няма някакъв знак от Чарли. Тя прегърна силно момчето и го попита, дали ще се чувства добре. Джоуи кимна в отговор, но това бе единствената му реакция.

— Не ходи никъде, докато не се върна — заръча му тя.

Той не отговори.

— Няма да напускаш това място. Разбра ли?

Момчето премигна, но продължи да гледа през нея.

— Аз те обичам, миличък.

Момчето отново премигна.

— Ти го пази — каза тя на Чубака.

Кучето изръмжа.

Кристин взе ловната пушка и излезе на пътеката, минавайки покрай угасващия огън. Тя погледна назад. Джоуи дори не гледаше към нея. Той беше се облегнал на скалната стена със свити рамена, наведена глава и ръце в скута и гледаше втренчено пред себе си. Боейки си да го остави, но боейки се също, че Чарли може да има нужда от нея, Кристин се обърна и се отправи нагоре по еленовата пътека.

Топлината от огъня й беше добре дошла. Костите и мускулите й не бяха така вдървени както преди малко. Не я боляха много като ходеше.

Дърветата я защитаваха от вятъра, но тя знаеше, че духа яростно, защото издаваше див вой, минавайки през най-горните клони. В местата, където гората се разделяше и разкриваше петна оловно небе, снегът падаше така обилно и бързо, че почти приличаше на дъжд.

Кристин беше изминала повече от осемдесет крачки или около два завоя на пътеката, когато видя Чарли. Той лежеше по корем на пътеката с обърната на една страна глава.

Не.

Кристин спря. Страхуваше се да се приближи повече, защото знаеше какво ще открие.

Той лежеше неподвижно.

Мъртъв.

О, Господи, той беше мъртъв . Те бяха го убили. Тя го обичаше и той я обичаше, а сега той беше умрял за нея. На Кристин й ставаше зле при тази мисъл. Мрачните потискащи цветове на деня проникваха в нея и я изпълваха със студена сивота и сковаващо отчаяние.

Но мъката трябваше да направи, също така, място на страха, защото сега тя и Джоуи трябваше да разчитат само на собствените си сили, а без Чарли, Кристин не мислеше, че ще успеят да се измъкнат от планината. Неговата смърт беше знамение за собствената им съдба.

Кристин огледа гората около себе си и реши, че е сама с тялото на Чарли. Очевидно, бяха го улучили горе на билото и беше успял да стигне дотук със собствените си сили. Явно, фанатиците на Спайви бяха все още от другата страна на билото.

Или, може би, той ги беше избил всичките.

Кристин преметна ловната пушка през рамо и отиде до него, изследвайки го неохотно по-отблизо, без да бъде сигурна, дали ще има сила да погледне студеното му мъртво лице. Тя коленичи до него и установи, че диша.

Кристин затаи дъх и сърцето й изглежда пропусна един-два удара.

Той беше жив.

В безсъзнание, но жив.

Чудеса се случваха.

Кристин искаше да се смее, но потисна този порив, страхувайки се суеверно, че на боговете няма да се хареса нейната радост и те, в края на краищата, ще й отнемат Чарли. — Тя го докосна. Той промърмори нещо, но само толкова. После го обърна по гръб и той й се оплака нещо, но без да отвори очи. Кристин видя разкъсаното рамо на якето му и разбра, че е бил улучен. Около раната имаше бучки тъмна и замръзнала кръв, която бе попила в разкъсаната тъкан. Това беше лошо, но той не беше мъртъв.