Дийн Кунц - Служители на Здрача

Той почака половин минута, за да се увери, че те нямат намерение да отговорят, после прибра револвера в кобура и се отдръпна от ръба. Те нямаше да знаят, че го е напуснал. Можеше да подозират, но нямаше да бъдат сигурни. Щяха да останат приковани долу половин час, а може би и по-дълго, преди накрая да решат да продължат изкачването си. Поне се надяваше Бог да му помогне в това. Нуждаеше се от всяка минута, която би могъл да получи.

Болката в рамото ставаше все по-остра. Чарли пропълзя по корем през плоското било, движейки се като сакат рак и не се изправи, докато не достигна мястото, където теренът се накланяше надолу и еленовата пътека се насочваше между дърветата.

При опита си да стане, Чарли откри, че краката му са много слаби. Те се подгънаха под него и той падна отново на земята, удряйки ранената ръка… Господи!… и почувства една голяма черна вълна да се носи с рев към него. Чарли притаи дъх, затвори очи и почака, докато вълната премине, отказвайки да бъде отнесен от нея. Болката вече изобщо не бе тъпа. Тя жилеше, изгаряше и тормозеше, сякаш в рамото му беше се заровило живо същество и сега си проправяше път навън. Болката беше достатъчно силна дори, когато оставаше неподвижен, но и най-малкото движение я правеше десеторно по-силна. Той обаче не можеше просто да лежи тук, а независимо от болката трябваше да стане и да се върне при Кристин. Ако щеше да умира, Чарли не искаше да бъде сам в тази гора, когато му дойдеше времето. Не трябваше да мисли за умиране. Мисълта е майка на действието. Болката беше силна, но това не означаваше, че раната е смъртоносна. Той не беше стигнал толкова далеч, за да се предаде така лесно. Имаше шанс. Винаги има шанс. Чарли бе оптимист през целия си живот. Беше надживял двама ругаещи и вечно пияни родители. Беше оцелял в бедността и във войната. По дяволите, щеше да оцелее и сега. Той премина, пълзейки, от платото върху еленовата пътека. Точно отвъд ръба на билото Чарли се улови за един клон и най-после се изтегли до изправено положение, облягайки се за опора на ствола на дървото.

Той не беше замаян, което бе добър знак. След като пое няколко пъти дълбоко въздух и стоя подпрян на дървото около една минута, краката му станаха по-устойчиви. Болката от раната не беше утихнала, но той откри, че постепенно привиква към нея. Трябваше или да се нагоди към нея, или да я избегне като загуби съзнание. Последното беше лукс, който не можеше да си позволи.

Той се отмести от дървото, скърцайки със зъби, когато огънят в рамото му се разгоря по-силно и започна да се спуска по еленовата пътека. Движеше се по-бързо, отколкото мислеше, че ще може, макар и не чак толкова, колкото при първото спускане, когато Кристин и Джоуи бяха с него. Чарли бързаше, но беше също и предпазлив, страхувайки се от подхлъзване, падане и допълнително нараняване на рамото и ръката. Ако паднеше на лявата страна, той, вероятно, щеше да загуби съзнание от последвалата експлозия на болката и после можеше да не дойде на себе си, преди хората на Спайви да се надвесят над него, мушкайки го с цевта на някоя пушка.

На шестдесет или седемдесет крачки под билото, Чарли се сети, че трябваше да вземе автомата със себе си. Може би до тялото на мъртвия стрелец имаше и няколко допълнителни пълнителя с муниции. Това щеше да изравни малко неравенството. С автомата, той би могъл да направи друга засада и този път да ги очисти всичките.

Чарли спря и погледна назад, питайки се, дали трябва да се върне за оръжието. Издигащата се зад него пътека му се струваше по-стръмна, отколкото си я спомняше. Всъщност, стръмнината изглеждаше толкова призоваваща за борба, колкото най-трудната страна към Монт Еверест. Дишането му се затрудни само като погледна нагоре. Стори му се, че пътеката е станала още по-стръмна. По дяволите, тя изглеждаше вертикална. Той нямаше достатъчно сила да се върне и се проклинаше, загдето не беше се сетил за автомата, докато беше горе. Чарли установи, че умът му не е така бистър, както мислеше.

Продължи да слиза надолу.

След още двадесет крачки по пътеката на Чарли му се стори, че гората се върти около него. Той спря разкрачен, като че ли можеше да спре въртележката от дървета само като забие пети в земята. Чарли я забави, но не успя да я спре напълно, така че накрая продължи предпазливо, поставяйки едното стъпало пред другото с отмерената стъпка на пиян, опитващ се да докаже трезвеността си пред полицай.

Вятърът беше се засилил и вдигаше голям шум в огромните дървета. Някои от по-високите скърцаха, когато върховете им се люлееха при променливите му пориви. Клоните на дърветата тракаха, а зелените иглички цъкаха, шумоляха и съскаха. Скърцането ставаше все по-силно, започвайки да звучи като отварянето на хиляда врати върху несмазани панти. Църкането, шумоленето и съскането също ставаха все по-силни и оглушителни, докато накрая шумът стана болезнен и той се почувства, като че ли се намираше във вътрешността на някакъв барабан. Чарли залитна, препъна се, едва не падна и установи, че по-голямата част от шума не идваше от вятъра в дърветата, а от собственото му тяло и че чува бученето на своята собствена кръв в ушите си, докато сърцето му биеше все по-ускорено. После гората отново се завъртя и докато се въртеше, дърпаше тъмнината надолу от небето като конец от макара, все повече и повече тъмнина. Сега гората не приличаше на въртележка, а на тъкачен стан, изтъкаващ от нишките на тъмнината черно платно, което се въздигаше на вълни около него, покриваше го и той не можеше да вижда къде върви. Чарли се препъна отново и падна…