Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Добре. Или… може би да продължим да се движим надолу до еленовата пътека, докато ти ни настигнеш.

— Не. Човек може лесно да се загуби в тези гори. Пътеката може да се разклонява.

Тя кимна.

— Запалете огъня тук, на пътеката, но извън навеса — каза Чарли. — По този начин, пушекът няма да се събира отдолу при вас.

— Те няма ли да видят пушека? — попита Кристин.

— Не. Те, все още, са отвъд билото и не виждат добре небето. — Той бързо откопча снегоходките от раницата на гърба си. — В края на краищата, няма значение, дори да го видят. Аз ще бъда между вас и тях. Надявам се да премахна поне един, а може би двама и да накарам останалите да лежат най-малко десетина минути. През времето, докато тръгнат отново, огънят ще бъде угасен, а ние ще бъдем долу в долината. — Чарли бързо свали раницата и я остави на земята. Взе само винтовката и пълен джоб с патрони. — Сега, трябва да се върна там, горе.

Тя го целуна.

Джоуи изглеждаше безучастен.

Чарли се отправи обратно. Той бързаше по тясната еленова пътека, защото изкачването щеше да му отнеме повече време, отколкото слизането, а той нямаше много време за губене.

Оставянето на Кристин и Джоуи сами в гората беше най-рискованото нещо, което някога беше правил.

Джоуи и Чубака чакаха под скалния навес, докато Кристин отиде между дърветата и събере сухи клони за огъня. Под огромните, разперени, зелени и здрави клони, близо до стълбата, вечнозелените дървета осигуряваха голямо количество сухи клони, отрупани със стари борови шишарки и крехки кафяви игли, които щяха да бъдат отличен прахан. Всички те бяха изсъхнали, защото по-горните живи клони спираха снега далеч отгоре. Освен това, тежестта на тези, огънати от снега, по-горни клони, бе счупила и разцепила сухите клони под тях, така че за нея беше относително лесно да извърти и отчупи нужните й подпалки. Кристин бързо събра голяма купчина от тях.

На бърза ръка, със струя запалителна течност и клечка кибрит, Кристин запали буен огън пред убежището. Веднага щом почувства топлината, тя осъзна колко дълбоко в нейните кости бе проникнал студът въпреки всички зимни дрехи, които носеше и разбра колко би било опасно да чака тук неподвижно без огъня.

Джоуи се облегна назад на скалната стена и се взря в огъня с безучастно изражение на лицето и очи, които приличаха на шлифовано стъкло, изпразнени от всичко, освен от отражението на подскачащите пламъци.

Кучето легна и започна да ближе едната си лапа, а после и другата. Кристин не беше сигурна, дали неговите лапи бяха само натъртени или и ожулени, но виждаше, че той изпитва болка, въпреки че не виеше, нито скимтеше.

Камъкът около тях започна да поглъща топлината от огъня и поради това, че вятърът не влизаше в затвореното от три страни пространство, скоро въздухът стана изненадващо топъл.

Както седеше до Джоуи, Кристин свали ръкавиците си, отвори ципа на един от джобовете на топлоизолиращото яке, извади от него кутия с патрони и я остави до ловната пушка, която беше вече заредена. В случай, че Чарли изобщо не се върнеше… и в случай, че това стореше някой друг.

Докато стигна билото, Чарли се задъха и започна да чувства пронизителна болка в бедрата и в прасците. Гърбът, рамената и вратът го боляха, като че ли продължаваше да носи тежката раница. Той непрекъснато преместваше пушката от едната ръка в другата, защото мускулите и на двете му ръце бяха уморени и също го боляха.

Чарли не беше излязъл от форма. Преди, в окръг Ориндж, когато животът течеше нормално, той посещаваше спортния салон два пъти седмично и всяка сутрин пробягваше по пет мили. Щом той бе започнал да се уморява, как ли тогава се чувстваха Кристин и Джоуи? Дори ако успееше да убие още двама-трима от фанатиците на Спайви, колко дълго биха могли Кристин и Джоуи да продължат да се движат?

Чарли се опитваше да си избие този въпрос от главата. Не искаше да мисли за него, защото отговорът нямаше да е окуражаващ.

Той пресече тясното плато, тичайки полуприведен, защото вятърът по билото бе станал толкова силен, че го караше да залита. Снеговалежът беше вече толкова интензивен, че видимостта върху билото беше се намалила до петнадесет-двадесет метра и беше значително по-малка, отколкото преди при внезапните пориви на вятъра. Чарли никога през живота си не беше виждал такъв сняг. Сякаш валеше не само на парцали, а на споени от студа буци и валма. Ако не знаеше къде отива, той можеше да се заблуди и да загуби ценно време да се лута напред-назад по билото. — Обаче Чарли се движеше неотклонно към група разхвърляни в безпорядък, загладени от времето валчести камъни на ръба на билото и легна по корем на предварително избрано място.