Дийн Кунц - Служители на Здрача

Но какво щеше да стане, ако той не можеше да върви, ако просто стоеше там и се взираше с пусти очи?

Грейс се сви в снегомобила и остана ниско, извън линията на стрелбата, въпреки че старите й кости протестираха срещу неудобното положение.

Това беше един черен ден в света на духовете. Тази сутрин, когато направи това смущаващо откритие, тя мислеше, че няма да бъде в състояние да се облече в хармония със спектралните енергии. Грейс нямаше никакви черни дрехи. Никога преди не бе имало черен ден. Никога. За щастие, Лора Панкин, една от нейните последователки, имаше черен скиорски екип. Двете бяха с почти еднакви размери, така че тя замени своя сив костюм с черния екип на Лора.

Но сега, Грейс почти не желаеше да бъде в контакт със светиите и с духовете на мъртвите. Излъчваните от тях спектрални енергии бяха еднакво разстройващи и с оттенък на страх.

Грейс бе нападната също от ясновидски образи, но те не идваха от Бога; имаха друг източник, следа от сяра. С емоционално неуравновесени видения, Сатаната се опитваше да разруши нейната вяра, да я тероризира. Той искаше тя да се обърне, да бяга, да изостави мисията. Тя знаеше към какво се стремеше Бащата на Лъжите. Тя знаеше. Понякога, когато разглеждаше лицата на тези около нея, Грейс не виждаше техните истински образи, а вместо тях, разлагаща се тъкан и измъчвана от личинки плът. Тези видения на тленност я потрисаха. Дяволът, колкото мъдър, толкова и зъл, знаеше, че тя никога не би се поддала на изкушение, така че той се опитваше да разбие вярата й с чука на страха.

Това нямаше да стане. Никога. Тя беше силна.

Но Сатаната продължаваше да опитва. Понякога, когато гледаше предвещаващото буря небе, тя виждаше в облаците разни неща: усмихващи се глави на козел и чудовищни свински лица със стърчащи отвън зъби. Имаше също и гласове във вятъра. Съскащи, зловещи гласове даваха фалшиви обещания и говореха за перверзни удоволствия, а техните хипнотични описания на тези отвратителни актове бяха богати на образи от мутантната красота и порочност.

Докато се свиваше в снегомобила, криейки се от стрелеца в горния край на поляната, Грейс внезапно видя дузина огромни хлебарки, всяка от тях с големината на нейната длан. Те лазеха по пода на машината, по нейните обувки и на инчове от нейното лице. Тя едва не подскочи от отвращение. Ето какво искаше дяволът. Той се надяваше, че тя ще стане по-добра мишена и ще улесни работата на Чарли Харисън. Грейс преглътна трудно, задавяна от отвращението си и остана притисната долу в малкото пространство.

Грейс видя, че всяка хлебарка имаше човешка глава, вместо глава на насекомо. Техните мънички лица, изпълнени с болка, отвращение от себе си и ужас, гледаха нагоре към нея. Тя знаеше, че това са прокълнати души, пълзящи в Ада, докато преди няколко секунди Сатаната беше ги пренесъл тук, за да й покаже как измъчва своите поданици и за да й докаже, че неговата жестокост няма граници. Грейс беше така уплашена, че едва не изпусна от контрол своята отделителна система. Взирайки се в буболечките с човешки лица, от нея се очакваше да се запита, как Бог можеше да позволи съществуването на Ад. Ето какво възнамеряваше дяволът да я накара да прави. Да. От нея се очакваше да се запита, дали, позволявайки жестокостта на Сатаната, самият Бог, всъщност, не беше жесток. От нея се искаше да се усъмни в добродетелността на нейния Създател. Това видение беше предназначено да всее отчаяние и страх дълбоко в нейното сърце.

После, тя забеляза, че една от буболечките имаше лицето на нейния покоен съпруг, Албърт. Не. Албърт беше добър човек. Той не беше отишъл в Ада. Това беше лъжа. Мъничкото лице се взираше нагоре, пищейки, въпреки че не се чуваше никакъв звук. Не. Албърт беше мил човек, непорочен, светец. Албърт в Ада? Албърт прокълнат за вечни времена? Бог не би могъл да направи такова нещо. Тя предвиждаше в бъдеще да бъде отново с Албърт, в Рая, но, ако той е тръгнал по другия път…

Грейс чувстваше, че се люлее на ръба на лудостта.

Не. Не, не, не. Сатаната лъжеше. Опитваше се да я подлуди. Той би желал това. О, да. Ако полудееше, тя нямаше да е в състояние да служи на нейния Бог. Дори ако поставеше под съмнение своя здрав разум, тя щеше да постави също под съмнение своята мисия, своя Дар и своята връзка с Бога. Тя не трябваше да се съмнява в себе си. Тя беше нормална, Албърт беше в Рая, а тя трябваше да потисне всички съмнения и да се отдаде напълно на сляпата вяра.

Грейс затвори очи и престана да гледа пълзящите по обувките й създания. Тя ги чувстваше дори през дебелата кожа, но скърцаше със зъби, вслушваше се в пушечната стрелба и се молеше. А когато накрая отвори очи, хлебарките бяха изчезнали.