Дийн Кунц - Служители на Здрача

Четвъртият снегомобил беше зад джипа и бе недосегаем, така че Чарли не можеше да направи нищо повече. Той сложи ръкавицата, която беше свалил преди няколко минути и после започна да се плъзга по корем навътре в гората, докато не откри един дебел ствол на ела, който да остави между себе си и идващите куршуми. Чарли беше свалил снегоходките по-рано, когато бе необходимо да бъде в легнало положение, за да може да използва най-пълноценно пушката си. Сега той бе ги сложил отново, движеше се възможно най-бързо, опитваше се да вдига колкото може по-малко шум и се вслушваше напрегнато за някакъв звук от двамата мъже, които се изкачваха през източния край на гората.

До това време Чарли очакваше да ги чуе или види, но осъзна, че те сега щяха да бъдат изключително предпазливи. Щяха да мислят, че той ги е видял да се втурват към гората и да са сигурни, че е залегнал някъде и ги причаква. Те знаеха също, че на негова страна е предимството да познава терена. Щяха да се придвижват бавно, от укритие на укритие и да изследват подробно всяко дърво, скална формация или падина пред тях, страхувайки се от засада. Те нямаше да дойдат още пет или десет минути, а стигнеха ли тук, щяха да загубят поне още десет минути да претърсват мястото, докато се уверят, че той се е оттеглил. Това осигуряваше на него, Кристин и Джоуи, може би двадесет или двадесет и пет минути преднина.

Чарли се движеше възможно най-бързо през гората към горната поляна и хижата.

Снегът продължаваше да вали.

Вятърът се усилваше.

Небето бе потъмняло и паднало ниско. Все още беше предобед, но като че ли беше на здрачаване. Дявол да го вземе, беше още по-късно, много по-късно; като че ли времето беше свършило.

Чубака стоеше до Джоуи, сякаш чувстваше, че неговият млад господар се нуждае от него, но момчето повече не обръщаше никакво внимание на кучето. Джоуи Пак беше изчезнал в своя вътрешен свят, забравяйки този.

Прехапала устни Кристин беше завършила пълненето на раницата с провизии, бе направила една купчина от нещата, които трябваше да отидат в раницата на Чарли и бе заредила ловната пушка, когато той се върна в хижата. Лицето му беше зачервено от студения въздух, а веждите побелели от сняг, но за момент очите му бяха най-студеното нещо в него.

— Какво се случи? — попита тя, докато той прекосяваше всекидневната към масата за хранене, оставяйки след себе си диря от буци топящ се сняг.

— Разбих ги като патици в каца, за Бога.

— Всичките ли? — попита тя, докато му помагаше да разстелят раницата върху масата.

— Не, убил съм или съм ранил тежко трима мъже. Може би съм поразил и четвърти, но се съмнявам.

Кристин започна трескаво да пъха неща в непромокаемата раница от винил.

— Спайви ли? — попита тя.

— Не зная. Може би. Може би съм я улучил. Не зная.

— И те идват насам?

— Със сигурност. Имаме, може би, двадесет минути аванс пред тях.

Раницата беше пълна до половината. Кристин направи пауза, държейки в ръка тенекиена кутия с няколко кибрита.

— Чарли, какво не е наред? — попита тя, взирайки се настойчиво в него.

Той избърса топящия се сняг, който се процеждаше от веждите му.

— Аз… аз никога не съм правил подобно нещо. Това беше… касапница. Във войната, разбира се, се е случвало, но беше различно. Онова беше война.

— Това също е война.

— Да. Така мисля. Само че… когато стрелях по тях… изпитвах удоволствие. А това не ми доставяше удоволствие дори във войната.

— Не виждам нищо нередно — каза Кристин, продължавайки да слага нещата в раницата. — След тези неприятности, който ни създадоха, аз също бих искала да застрелям няколко от тях. Господи, дали някога ще ми се отдаде!

Чарли погледна Джоуи.

— Сложи си ръкавиците и маската, момчето ми — каза той.

Момчето не се отзова. То стоеше до масата с безизразно лице и мъртви очи.

— Джоуи! — повика го Чарли.

Момчето не реагира. То се взираше в ръцете на Кристин, докато тя пъхаше неща в другата раница, но, всъщност, като че ли не я виждаше.

— Какво не е наред с него? — попита Чарли.

— Той… той просто… си отиде — отвърна Кристин, задържайки с мъка сълзите, които едва бе успяла да овладее.

Чарли отиде при момчето, постави ръка под брадичката и повдигна главата му. Джоуи вдигна поглед към Чарли, но не гледаше него. Чарли му заговори, но без резултат. Момчето се усмихна неопределено и невесело. Усмивката беше противна, но дори тя не беше предназначена за Чарли. Тя бе предназначена за нещо, което Джоуи виждаше или за което мислеше в света, в който бе отишъл; за нещо, отдалечено на светлинни години. Сълзи проблясваха в ъгълчетата на очите му, зловещата усмивка не напускаше лицето му. Той не плачеше, нито издаваше някакъв звук.