Дийн Кунц - Служители на Здрача

Трима повалени. Оставаха седем. Шест… ако беше убил Спайви.

За пръв път в живота си, Чарли се радваше, че беше служил във Виетнам. Оттогава бяха минали петнадесет години, но бойното умение не беше го изоставило напълно. Той чувстваше свиващия сърцето ужас на преследвача и преследвания и несравнимото напрежение. Чарли обаче знаеше как да използва това напрежение, как да получи предимство от него, за да бъде бърз и деен.

Другите останаха съвсем неподвижни, заровени в снега и използващи за прикритие джипа и снегомобилите. Чарли ги чуваше как викат помежду си, но никой от тях не дръзваше да мръдне отново.

Знаеше, че те ще останат приковани долу в продължение на още пет-десет минути и може би трябваше вече да стане й да се отправи обратно към хижата, използвайки тази пауза. Имаше обаче шанс, ако ги изчака, да произведе още един успешен изстрел следващия път, когато възвърнат малко увереността си. За момента, нямаше опасност да загуби каквото и да било предимство, ако остане на мястото си, така че той остана в края на гората. Чарли зареди отново. Той се взираше надолу в тях, доволен от своята точна стрелба. Беше много доволен, че е отстранил трима от тях и същевременно притеснен от тази своя радост.

Небето изглеждаше сурово, стоманеносиво. Падаше сняг, но все още нямаше никакъв вятър. Това беше добре — вятърът щеше да пречи на стрелбата му.

Отдолу, хората на Спайви спряха да разговарят. Свръхестествената тишина се върна в планината.

Времето отминаваше.

Там, долу, се страхуваха от него.

Чарли смееше да се надява, че е така.

В хижата Кристин откри, че Джоуи стои във всекидневната. Лицето му беше пепеляво. Беше чул стрелбата. Той знаеше.

— Това е тя.

— Миличък, облечи си скиорския екип и си обуй обувките. Скоро ще излезем навън.

— Така ли? — попита тихо той.

— Трябва да сме готови да тръгнем веднага, щом дойде Чарли.

— Това не е ли тя?

— Тя е — отвърна Кристин. В очите на момчето се появиха сълзи и тя го прегърна. — Всичко ще бъде наред. Чарли ще се погрижи за нас.

Тя гледаше в очите му, но той не я виждаше. Джоуи гледаше през нея в някакъв друг, негов собствен свят и пустотата в очите му предизвикваше студени тръпки по гърба й.

Кристин се надяваше, че той ще може да се облече сам, докато тя тъпче разни неща в своята раница, но Джоуи беше на ръба на кататонията и просто стоеше там с безизразно лице и отпуснати ръце. Тя грабна скиорския екип и му го облече, нахлузвайки го върху пуловера и джинсите, които бяха вече на него. После му обу два чифта дебели чорапи, надяна обувките му и завърза връзките. Кристин постави ръкавиците му и ски-маската на пода до вратата, така че да не ги забрави, когато стане време да тръгват.

Тя отиде в кухнята и започна да избира храни и други неща за раницата, Джоуи също дойде и застана до нея. Внезапно, той се отърси от своя транс и лицето му се изкриви от страх.

— Бренди? Къде е Бренди? — попита той.

— Имаш предвид Чубака, миличък.

— Бренди! Имам предвид Бренди!

Шокирана, Кристин спря да подрежда раницата, наведе се и го погали по лицето.

— Миличък… не прави това… не тревожи така мама. Ти си спомняш. Зная, че си спомняш. Зная, че си спомняш. Ти си спомняш… че Бренди е мъртъв.

— Не.

— Вещицата…

— Не!

— … го уби.

Джоуи поклати буйно глава.

— Не. Не! Бренди! — викаше отчаяно той своето мъртво куче. — Бренди! Бреееендииии!

Кристин го държеше. Той се мъчеше да се освободи.

— Миличък, моля те, моля те…

В този момент, Чубака дойде тихо в кухнята, за да види за какво беше цялата тази суматоха, а момчето се освободи от Кристин и сграбчи радостно кучето, прегръщайки силно рунтавата му глава.

— Бренди. Виждаш ли? Това е Бренди. Той е още тук. Ти излъга. Бренди не е пострадал. Бренди е окей. Нищо лошо не се е случило на добрия стар Бренди.

За момент Кристин не можа да си поеме дъх или да се помръдне, защото болка я спираше, не физическа, а емоционална болка, дълбока и горчива. Джоуи се изплъзваше. Тя мислеше, че той е приел смъртта на Бренди и че всичко това бе уредено, когато тя го принуди да кръсти кучето Чубака, вместо Бренди Втори. Обаче сега… Когато тя го повика, той не отговори, нито я погледна. Само говореше ласкаво на кучето, милваше го и го прегръщаше. Кристин го извика отново, но той продължи да не отговаря.

Тя изобщо не трябваше да го оставя да поддържа тази прилика. Трябваше да си избере друго куче, каквато и да е порода, освен златист ретривър.