Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Господи, да.

Те отново се целунаха, но целувката беше кратка, прекъсната от една далечно бумтене-бръмчене.

Чарли наклони глава, вслушвайки се.

Звукът ставаше все по-силен.

— Самолет ли е? — попита тя, вдигайки поглед към тясната ивица небе над подредените от двете страни на пътя дървета.

— Снегомобили — отвърна Чарли. — Имаше време, когато планините бяха винаги тихи, спокойни. Повече не са. Тези снегомобили са навсякъде, като бълхи на котка.

Ревът на двигателите ставаше все по-силен.

— Те не биха дошли толкова далеч, нали? — попита с безпокойство Кристин.

— Може би.

— Звучи, като че ли са почти до нас.

— Вероятно са все още доста далеч. Звукът мами тук, горе. Носи се на голямо разстояние.

— Но, ако се натъкнем на някои снегомобилисти…

— Ще кажем, че сме наели хижата. Моето име е… Боб… ммм… Хендерсън. Ти си Джейн Хендерсън. Живеем в Сиатъл. Тук сме на някакъв ски-поход и просто да се махнем от градския шум. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна тя.

— Не споменавай Джоуи.

Кристин кимна.

Те започнаха отново да се спускат.

Бръмченето на снегомобилите ставаше все по-силно и по-силно… и после започнаха да замлъкват един по един, докато отново се възцари само дълбоката обграждаща ги тишина на планината и тихото съскане и скърцане на снегоходките в снега.

Когато стигнаха следващото прекъсване на гората в горната част на по-долната поляна, те видяха на почти триста ярда по-надолу четири снегомобила и осем или десет души, събрани около джипа. Хората бяха твърде далеч, за да може Кристин да види как изглеждат или дали бяха мъже или жени. Те представляваха просто малки тъмни фигурки на фона на замайващата белота на снежното поле. Джипът беше почти заровен в навалелия сняг, а непознатите бяха заети с почистването му и се опитваха да отворят вратите.

Кристин чу слаби гласове, но не можа да различи нито дума. Звън от счупено стъкло прозвуча в свежия студен въздух и тя осъзна, че това не бяха обикновени любители на снегомобилите.

Чарли я дръпна назад в тъмнината под дърветата, вляво от пъртината и двамата едва не паднаха, защото снегоходките не бяха конструирани за резки отбивания и за тичане. Те стояха под една гигантска канадска ела. Нейните клони започваха на височина около седем фута и хвърляха сенки и иглички върху тънката корица сняг, която покриваше земята под нея. Чарли се облегна на огромния ствол на дървото и се взря встрани от него покрай две-три други ели и между няколко бора с валчести шишарки към поляната и джипа. Той отвори кутията на бинокъла, която беше закачена на колана му и извади уреда отвътре.

— Кои са тези? — попита Кристин, докато наблюдаваше как Чарли фокусира бинокъла. Тя определено вече знаеше отговора на своя въпрос, но не искаше да му повярва, нямаше сила за това. — Не са просто група хора, любители на зимните спортове. Със сигурност. Те нямаше да обикалят и чупят прозорците на изоставени превозни средства.

— Може да се група деца — предположи Чарли, продължавайки да нагласят фокуса. — Просто са излезли навън и си търсят белята.

— Никой не излиза в дълбокия сняг и не отива толкова далеч в някоя планина само за да си търси белята — каза тя.

Чарли се отдалечи на две крачки от елата, хвана бинокъла с двете ръце и се взря надолу по склона.

— Познавам един от тях — каза накрая той. — Огромният мъж, който влезе в кабинета й точно, когато Хенри и аз го напускахме. Тя го нарече Кайл.

— О, Господи!

В края на краищата, планината не беше някакъв рай, а задънена улица. Клопка.

Внезапно, самотата на покритите със сняг склонове и горите направиха отстъплението им към хижата да изглежда недалновидно, глупаво. Идеята да се махнат от хората някъде, където няма да бъдат открити, изглеждаше много добра, но те бяха се отдалечили и от всякакъв шанс за помощ, от всеки, който би могъл да им се притече на помощ, ако бъдат нападнати. Тук те можеха да бъдат убити и заровени, и никой, освен техните убийци нямаше да знае какво се е случило с тях.

— Виждаш ли я… нея? — попита Кристин.

— Спайви ли? Мисля… да… единствената личност, която още седи в снегомобила. Сигурен съм, че това е тя.

— Но как са могли да ни открият?

— Някой, който знае, че съм собственик на хижата. Спомнил си е този факт и го е предал на хората на Спайви.

— Хенри Ранкин?

— Може би. Твърде малко хора знаят това място.

— Но, все пак… така бързо!

— Шест… седем… девет. Не. Десет. Всичко десет — преброи ги Чарли.