Дийн Кунц - Служители на Здрача

Чарли погледна часовника си и установи, че беше спал около четири часа. Зората беше близо.

Той се върна на балкона.

Не можеше да спре да трепери.

Слезе долу и си направи малко кафе.

Чарли напразно се опитваше да не мисли за съня. Никога преди не беше имал такъв жив кошмар и разтърсващата му сила го караше да вярва, че това е било по-малко сън, отколкото ясновидско преживяване, едно предвиждане на предстоящите събития. Не че от Джоуи щяха да изскочат плъхове. Разбира се, че не. Сънят беше символичен. Означаваше, че Джоуи ще умре. Не искаше да повярва. Отвращаваше се от самата мисъл, че няма да успее да защити момчето. Чарли не беше в състояние да приеме това само като сън. Знаеше, чувстваше го в костите си: Джоуи щеше да умре. Може би, те, всичките, щяха да умрат.

И сега Чарли разбираше, защо той и Кристин бяха се любили с такава енергия, с такова себеотдаване и животинска ожесточеност. Дълбоко в себе си и двамата знаеха, че времето изтича. Подсъзнателно, те бяха почувствали приближаването на смъртта и бяха се опитали да я отрекат в тези най-древни и първични ритуали.

Той стана от масата, остави недопитото кафе и отиде до входната врата. После изтри замръзналото стъкло, за да може да види покритата със сняг площадка пред входа отвън. Не можа да види много нещо. Само няколко гонещи се снежинки и тъмнина. Най-страшната фаза от бурята беше отминала. Спайви беше там, навън. Някъде. Ето какво означаваше сънят.

До сутринта бурята беше преминала.

Кристин и Джоуи станаха рано. Момчето не беше така ентусиазирано, както миналата вечер. Всъщност, Джоуи потъваше отново в меланхолия и може би в отчаяние, но помогна на майка си и на Чарли да приготвят закуската и яде добре.

След закуската Чарли се облече и излезе навън, за да настрои оптическия мерник на пушката, която беше купил вчера в Сакраменто.

През нощта беше паднал доста нов сняг. Облегналите се на хижата преспи бяха значително по-високи, отколкото вчера и бяха затрупали няколко от прозорците на партера. Клоните на вечнозелените дървета бяха увиснали по-ниско под тежестта на новия сняг, а светът беше така мълчалив, че приличаше на огромно гробище.

Денят беше студен, сив и мрачен. В момента нямаше никакъв вятър.

Чарли беше направил една мишена от картон във формата на квадрат и две парчета канап. Той завърза мишената около ствола на един Дъглас Фър 27 27 Вид иглолистно дърво, наречено на името на Дейвид Дъглас, шотл. ботаник. — Б.пр. , който се намираше надолу по склона на няколко ярда от вятърната мелница. После се отдръпна на петдесетина метра и се просна по корем в снега. Чарли използва един от навитите на руло спални чували като импровизирана подложка, прицели се и стреля три пъти с кратки паузи между изстрелите, за да се увери, че кръстчето на оптическия мерник продължава да лежи върху центъра на мишената.

Уинчестърът модел 100 беше комплектуван с едно тристепенно телескопично устройство, което докарваше мишената съвсем близо до него. Чарли стреляше със 180-гранови 28 28 1 гран = 0.065 гр. — Б.пр. куршуми с мек връх и беше видял всеки от тях да улучва целта.

Изстрелите изтрещяха в сутрешната тишина, огласявайки цялата планина, а ехото от тях се върна, отразено от далечните долини.

Чарли стана, отиде до мишената и измери точката на втория удар, която беше средната точка от трите попадения. После измери разстоянието от точката на средния удар до прицелната точка (центъра на мишената, който съвпадаше с кръстчето на оптическия мерник) и това число му показа как да нагласи оптическия мерник. Пушката биеше ниско и вдясно. Чарли коригира първо повдигането и след това хоризонталното отклонение. После се просна отново на снега и даде още три изстрела. Този път той констатира със задоволство, че и трите изстрела бяха намерили центъра на мишената.

Понеже куршумът не пътува по права линия, а по извита траектория, той пресича два пъти линията на прицелването — веднъж, когато се издига и веднъж, когато пада. С Уинчестъра и мунициите, които използваше, Чарли можеше да се надява, че всеки изстрелян куршум щеше първо да пресече линията на прицелване на около двадесет и пет ярда, после щеше да се издигне на около два и половина инча над целта при стотния ярд и след това щеше да падне и да пресече линията на прицелване за втори път на разстояние около двеста ярда. Следователно, Уинчестърът беше настроен сега на разстояние двеста ярда.